Атанас Славов - Психопрограмираният

Но мислите му не се задържаха дълго върху тези размишления. Там, на съседната седалка, бавно се свличаше човешко тяло. Баюн беше офицер, при това в действаща армия. Знаеше, че смъртта на враговете за него трябва да бъде радост. Той просто беше забравил елементарния факт, че никога през живота си не е убивал. Човек! С ръце!

Спомни си удара по гърлото на Лотикс. Ръцете изведнъж го заболяха. Нещо се надигна в гърлото му. Той го задържа. После дойде риданието. Разтърси раменете му по-силно от вибрациите на мотора и донесе някакво безсмислено облекчение. Нищо нямаше значение. Нямаше „преди“, нямаше „след“, имаше само едно „сега“, което трябваше да продължи вечно, защото е най-малкото зло.

Но сегашният миг се прекъсна от някакъв звук, по-точно сянка от звук, който пилотският му слух долови в шумовете на кабината. Оборотите на двигателя падаха. Съскаше пара. Светеше жълтата лампичка „късо съединение“. Предсмъртният куршум на Лотикс все пак беше улучил целта си — макар и косвено.

Синята повърхност отдолу все по стремително се приближаваше, губеше измамната си огледалност. Баюн напипа под седалката спасителна лодка. Провери дали въздушната бутилка е свързана с вентила. Изчака удара на вълните върху дъното на корпуса и рязко отметна стъкления капак.

Изгряващото слънце трябва да бъде отдясно. Носът на лодката, ако заобленият гумен валяк може да бъде наречен „нос“, тогава ще сочи юг. Ако гребе по седем часа в денонощие, най-много след три дни на хоризонта ще се покажат върховете на Ратан.

На петият ден Баюн разбра, че се е заблудил. На хоризонта нямаше нищо. През последните два беше изчезнало дори желанието му да се бори с този спокоен гладък океан. Когато в края на третия ден на юг така и не се показаха планински върхове, младият мъж вече искаше да се остави на волята на ветровете, стихиите и всичко, което в романите помага на корабокрушенците. Още две денонощия Предписанието гребеше с неговите ръце. Сега, на петото, изглежда и то се отказа. Във всеки случай никой повече не караше ръцете му да хванат веслата.

Баюн се отпусна по гръб. Опипа кървавия мазол на ръката си. Намръщи се и заби поглед в небето. Лежеше и изпитваше нещо като наслаждение от покоя. Пет дни без събития. Освен ако не се счита предстоящата смърт. Пет дни без борба със себе си и с околните. Имаше на какво да се наслади човек преди края.

„Движение…“

Баюн с лениво учудване регистрира тази дума в главата си.

„Движение… движение…“

„Какво движение, без дух да остане?“ — ядоса се той.

„Движение…“ — увери се, че чува Предписанието. — „Има движение“

Баюн разбра, че това е нещо ново и отвори очи. Имаше движение. Нещо беше завъртяло лодката в обратна посока. Слънцето светеше отляво. Подводно течение? Той почти физически усети как Предписанието се рови в паметта му. Морски течения… забравена ученическа карта по география… редки букви, извити като влечуго през синевата на океана: „Силоншерско течение“. И всички данни, свързани със скоростта и размерите му. Кой знае как и те бяха запечатани в някоя заблудена гънка на мозъка му.

Сега стратегът разбра защо пети ден не се показват Ратанските върхове. Упорито, но безмислено той се беше борил с могъщото течение. А то, без да забележи нищожните му усилия, го беше носило в обратна посока. На север, към екватора.

„Диис и Ампай.“

Тези названия се отърсиха от праха на паметта му. Два големи острова, между които минава Силоншерското течение. Единствените брегове, до които биха му стигнали малкото храна и вода от неприкосновения запас. Диис и Ампай — две места, които Баюн никога не би желал да посети.

Диис присъстваше във всеки втори приключенски роман с неповторимия си колорит на разбойническо свърталище. Заобиколен с непристъпни подводни скали, островът векове наред бе служил като място за заточение. Пиратски набези — по-късно се е превърнал в база за контрабанда. Диис оставаше недостъпен за всяка по-твърда власт, която би се заинтересувала от него. Спомни си историите на десетките неуспешни десанти на морската пехота. В най-добрия случай те успяваха да отстранят някой от брадатите вождове. На следващия ден биваха изклани от следващия главатар, ненадейно появил се от вътрешността на острова. Постепенно се постигаше нещо като въоръжен неутралитет. Дииските главорези се научиха да не нападат богатите курортни градове на Деара и крайбрежието на Ампай. Това им спести наказателните експедиции, които при нарасналото съвършенство на оръжието им струваха все по-скъпо. Диис се отказа от пиратството. Контрабандата беше по-изгодна.