Атанас Славов - Психопрограмираният

Комран наистина скочи. Излезе иззад бюрото, седна върху него и се наведе към Порди. Преобразяването му беше невероятно. Изчезнал бе хитрият делови Комран Гмас. Едно блестящо, почти огледално подобие на Порди седеше и подскачаше от нетърпение. Същите жестове, същият темперамент. Същият стрелящ поглед, който би се чувствувал най-добре зад оптически мерник. Техните контрастно различни външности някак си се размиха — Комран беше поразителен в превръщанията си.

— Така е, шефе! Моите гадове вече разтоварват камиона долу!

Порди скочи към прозореца, избута Баюн настрани и изкрещя:

— Как е, гадове?

— Как да е! — разнесе се оттам.

Комран се разкиска.

— Това при вас значеше „много добре“, а, Порди? Кълна се в кътния си зъб, свършили сте голяма работа!

Порди бясно завъртя глава. Дългата му коса образува космат кръг. Това движение явно означаваше удоволствие, защото той с наслаждение го повтори. После обиколи два пъти бюрото на Комран и рухна в едно тясно кресло. Коленета му щръкнаха.

— Абе, Комран-чи, докога ще те гледам зад това бюро? Няма ли най-после да изкараш от смазката твоята едрокалибрена мелница? Знам, знам аз, че това ти е мечтата! И това калуриси ли, стратези ли — всичко под ножа!

— Нож ли? — взриви се Комран и се удари по коленете. — Бомба за тях! Ама много голяма бомба! Още малко, Порди. Има много още да видят от нас, слушай ме какво съм намислил…

Той сграбчи косата на събеседника си. Придърпа главата му към устата си и зашепна силно и неясно, като почти плюеше в ухото му. Баюн не чуваше нищо, но в този момент общата картина на ставащото го интересуваше повече. Какво ли всъщност беше нормалното поведение на Комран?

— Изключено! — ревна възторжено дългокосият. — Ами че това е страхотно!

Комран зашепна още по-страстно.

— Да пукна, ако не е така! — подскачаше Порди. — Да!… Не! Не!… Не!… Не!… Да! Да, разбира се!

Той силно се плясна по коленете. Излетя от креслото.

— Знаеш ли какво си ти, Комран-чи? Ти си един гнусен, хитър, очарователен фил! От ония, ловджийските! Отивам да инструктирам гадовете за предстоящата бъркотия… — последните му думи потънаха в трясъка на захлопнатата врата.

През прозореца Баюн можа да види продължението. Порди излетя на двора и като пирон се заби в кабината на голяма и чудовищно стара кола. Каросерията, ръчно достроявана с дъски, беше пълна с брадати дълго коси хора, пъстро облечени и много подобни на своя предводител.

— Харесват ли ти? — попита Комран зад гърба му. Баюн се обърна.

— Това да не е нелегален цирк?

— Цирк ли? Ако знаеш какви представления дават! Не ти завиждам, ако попаднеш на такова, момчето ми. Вие там, във Фелдстратегиума, нищо не виждате около себе си. Тук са хората, тук, около Огнището! Ти знаеш ли колко са различни и всеки си иска своето…

— Или чуждото…

— Е, те просто го смятат за свое. Питаш ли мен, момчето ми, дето трябва да върша работа с такива хора?

Отново беше предишният Комран.

Младият мъж приседна на перваза. Комран отново потъна в някакви папки. Комран, който си даваше почивка. Който беше готов веднага, без преход да говори с всички, да бъде всички. Виж ти работа, помисли Баюн, да не предполагаш, че шефът на Огнището може да ти каже нещо за размисъл, да вникнеш, да се удряш по челото… Има разни хора… Вие там, във Фелдстратегиума… нищо около себе си…

Предписанието спря мислите му с добре познатия сигнал за внимание. В стаята имаше нов човек. Зад бюрото — нов Комран.

— Какво има, Дозиюш-чи? — тихо и почти ласкаво запита шефът. — Отдавна не съм те виждал такъв. Не можа ли да направиш това, за което те помолих?

Дозиюш погледна към Баюн. Познат поглед — така гледаше онзи среднощен събеседник от бар „Надежда“. Тогава погледът беше разбираем. Тъжни очи върху възрастно лице, където всяка бръчка е година живот, преживян не така, както би искал човек. Но когато с такива очи гледа човек, по-млад и от Баюн, това е странно.

— Направих го, Комран Гмас — замислено каза той и седна. — Направих го. Но защо?

Гласът му беше странно тих и печален.

— Момчетата ми задават въпроси, Комран-чи. И те вече чувстват, че нещо не е в ред. И те виждат, че на мястото на всеки убит фелдстратег веднага застава нов. А войната не спира, Комран. Трябваше да видиш какво направи в нашия квартал дирижабълът на кондафарите… а сега чувам, че ти нещо си се сговарял с тях, а, Комран-чи?

Комран съчини върху лицето си тъжна усмивка.

— Ех, Дозиюш-чи, разочароваш ме, момчето ми. Не стига, че вярваш на разни измислици, ами се оставяш да подкопаят вярата ти в нашето искрено и благородно дело!