Атанас Славов - Психопрограмираният

Що се отнася до Ампай, сведенията идваха от друга посока. От колониалната история на Нангар можеше да се научи, че Ампай е малозначимо владение по средата между Нангар и Кондаф. Било е заселено с диви и необразовани племена, които Едносъщните доста умело поддържаха в първобитно състояние. Ампай осигуряваше кадри за манастир-лагерите и слуги за висшите Едносъщни. След Прелома останалите живи Едносъщни ведно с останките от армията си превърнаха острова в своя база, настръхнала срещу новия режим. Там се градяха планове за реставрация на теокрацията. Ампай беше естествен съюзник на Кондаф във враждата му с Нангар, а злите езици говореха, че по-скоро е обратното.

Къде щеше да е по-добре да попадне — на Диис или на Ампай?

„Ампай“ — беззвучно каза Предписанието.

Баюн не възрази. Отдавна не му възразяваше. Само потръпна от мисълта, че отново ще бъде сред врагове и унизително ще играе ролята на враг.

Все пак това е роля. Въпреки желанието си той се оказа едва ли не в положението на разузнавач, проникнал във вражески лагер. Разбираше, че това е самоутешение. Но то съдържаше немалка доза истина. Дори почти цялата истина. Неясно оставаше само чий разузнавач е стратегът Баюн. Неясно оставаше как ще се върне в Нангар. А ако успее, как ще го посрещнат там? Впрочем такава мъглива перспектива не беше достойна за размишление. Много по-актуално бе да използва самотата, за да се разрови из себе си. Откриваше промени, макар да не можеше да ги назове или определи. Но знаеше — вече не е предишният Баюн.

Остави веслата и плъзна разсеян поглед по хоризонта. Нещо блестящо трептеше на абстрактната линия между небето и водата, но беше прекалено далеч, за да се познае какво е то. Слънцето бавно залязваше. Неусетно се стопи и слънчевата пътека. Лилавите оттенъци постепенно отстъпиха на нощта с нейните вечни спътници Зун и Себенера. Впрочем Себенера вече изоставаше — пролетта бе към своя край. Тя изгря едва когато Зун беше високо в небето. Това беше последното, което Баюн видя, преди да заспи.

Събуди го лек тласък. Стратегът отвори очи и веднага ги затвори, ослепен от ярката светлина, която не идваше от слънцето. Пред лодката се издигаше кристален, безумно сияещ склон. Баюн с труд се овладя и изправен на колене, се огледа. Гуменият борд на лодката се триеше в подножието на айсберг. Изпълзя върху леда, като издърпа лодката след себе си. По една случайност имаше удобна площадка.

Айсберг в тропическия пояс? Ама че работа. Спомни си нещо прочетено за тези ледени острови, но какво? Като че ли нещо свързано с Ампай… да! Предписанието извлече страница от справочника по навигация, който някога в някаква канцелария случайно беше разлиствал. Раздел „Океански течения“, страница 119:

„Силоншерското течение започва на 540 километра от Южния полюс и се движи към екватора. Причините за неговото възникване…“, не това… „големи късове от южните ледени полета…“ а, ето го: „попадат в течението и постепенно, топейки се, достигат дори до екватора. Често явление по тези места, те се използват от населението на остров Ампай като източник на сладка вода, която на острова не достига. Още в древни времена ампайците са построили преграда от каменни стълбове, забити в дъното на Диис-Ампайската плитчина. Когато ледените блокове опрат в тази преграда, туземците ги изтеглят с корабите си, а ако блоковете са големи, ги насичат на късове…“

Баюн се зае да огледа по-обстойно новото си плавателно средство. Айсбергът беше не повече от двеста метра в диаметър. С неравномерната си блестяща архитектура приличаше повече на къс небе — едно продължение на вечно белия небесен купол, стъпил върху синята равнина на океана.

Скоро реши, че е видял достатъчно. Избра нова площадка и се върна за лодката. Пренасянето й беше изпълнено с емоции. Особено когато пакетът със сушени концентрати се изплъзна от ръцете му и бавно започна да набира скорост към водата. Трябваше да направи няколко скока и с цената на едно натъртване да го хване. Чия беше заслугата за този подвиг — дали на Предписанието, или на стомаха му, разтревожен за бъдещето си — Баюн не уточни. Докато подреди всичко на мястото си, денят влезе във владение. Слънцето бързо изсуши влагата по дрехите му. Тънки ручейчета потекоха около преобърнатата лодка. Баюн се изтегна върху дъното, което бе удобно като фотьойл. Чувстваше се спокоен. Това спокойствие не приличаше на живота преди появата на Демона. Не приличаше и на кратката женитбена отпуска, която му бе дало Предписанието. Тогава суетнята на душевните радости му пречеше да осъзнае свободата си. За пръв път животът го остави на спокойствие. Живот, съдба или кой знае какво… Разговори, полети, грижи, служба… Поток на едно житие, което с постоянна скорост, подобно на Силоншерското течение, носи несметни разнолики кристалчета: всяко със своя блясък, своя форма. Течението ги уеднаквяваше. Дори брилянтът, потопен във вода, губи част от блясъка си. Рядко се случваше нещо да завърти и размъти това течение. Още по-рядко кристалчето на някой човек да излети над водната повърхност и за пръв път да почувства своя блясък! Изхвърлен от битието, Баюн се потапяше в сложността на новата си свобода.