Атанас Славов - Психопрограмираният

Друго беше сега и с майка му. Откак бе отпаднала нуждата да вижда в нея безропотно оръдие в ръцете на баща си, Баюн си даде сметка, че дългите години съществуване като безплатно приложение към своя съпруг бяха успели да изтрият почти всички черти от душевното й лице, освен една — майчината любов.

Черта, нанесена от точната ръка на природата, която щеше да остане с нея до гроб. Баюн не разбираше дали само я съжалява, или все още я обича. Това беше прекалено дълбоко, там, където е опасно да се посяга, там, където може би лежи Предписанието (което по нещо приличаше на баща му).

Тръсна глава и се огледа — никой не бе видял изражението му. Родителите разговаряха, а Игис отново се бе впила в огледалото и изтръгваше от него уверения в съвършенството си.

Баюн я докосна по рамото:

— Хайде да ги оставим.

Тя го погледна с колебание, леко изплашена от неизбежната необходимост да останат насаме. После тръгна към стаята си. Няколко минути след това я последва и Баюн. Тя стоеше до прозореца в явно колебание да спусне ли завесите или не. Пилотът се доближи изотзад и почти едновременно с думите й „Недей, Юни“ я вдигна във въздуха. Завъртя я из стаята, докато тя обви ръце около раменете му. После, без да я пуска, седна на дивана и внимателно я спусна върху коленете си. За пръв път този ден те започнаха да се целуват и опиянението смеси косите им.

— Обичам те — прошепна Баюн.

Винаги му беше трудно да казва тези думи. Все му се струваше, че не бива да се казват, защото в тях не се побира онова, което би искал да каже…

— И аз те обичам — лицето на Игис беше плътно притиснато до рамото му, затова думите прозвучаха глухо и неестествено. Но Баюн беше щастлив да ги чува по какъвто и да било начин.

— Недей, моля те — изви се в ръцете му тя. Баюн смутено отдръпна ръката си, която кой знае как бе проникнала дълбоко под роклята й. За секунда изплува споменът за жаркото тяло на Йохат, но Баюн бързо го прогони. Отново потъна в блажената вълнуваща лекота, в щастието, наречено Игис.

— Ти си всичко за мен.

— И ти…

От хола се извиси гласът на татко Хоуфа:

— Но, разбира се, всичко, приятелю Саан, всичко което е нужно за младите…

— Юни, нали ще си вярваме?

— Разбира се, мъничката ми.

— Ти си толкова добър…

Изглежда татко Хоуфа се беше разгорещил сериозно, защото гласът му отново влетя в стаята:

— …за доброто на младите, Саан, за тяхно добро…

Игис се засмя и подръпна мустаците на Баюн:

— Ужасно бодеш! Юни, нали ще се обичаме винаги? Няма нищо да ни попречи, нали?

— …слава на съдбата, на втория етаж има място, ние като сме строили тази къща, не сме забравили, че имаме дъщеря за женене…

— Ах, този мой баща, как може… — подскочи Игис, но Баюн я задържа.

— Тихо, милинката ми! Родители са това, няма да седнат да говорят за любов, нали?

Тя прихна и отново се сгуши на рамото му.

— А-а, не! Спалнята ще я купя аз!

Гласът на Саан Глордах влетя в стаята и като че ли се заби в стената. Баюн се улови, че поглежда дали не пада мазилка.

— Ох, вече ми действат на нервите! Юни, нали ние няма да станем такива?

— Разбира се, не, Ига, нали всичко зависи от нас?

Лицето на момичето порозовя.

— Пък и аз като напредна във Фелдстратегиума…

Баюн замълча. Не беше сигурен относно щастливата си кариера във Фелдстратегиума. Не толкова дали е възможна, а дали ще е щастлива. Да, всички около него се възхищаваха от бързото му издигане — кой искрено, кой с крива усмивка — защо, без дух да останат, щяха да го правят, ако наистина не беше за завиждане? В хола зазвуча музика — бяха пуснали грамофона. На фона на пращенето — плочата не беше първа младост — зазвуча тенорът на Родул Релат:

Двамата отново започнаха да се целуват, опиянени от близостта си. Баюн отново си позволи повече от позволеното. Получи си заслуженото и смутен каза първото, което му дойде наум:

— Как се отнасяш към Бу, миличка? Нали ще живее у нас?

— Разбира се, Юни. Той е чудесен! Ужасно е смешен. Само да беше малко по-възпитан. Но ти ще го дресираш, нали?

— Чудесно сте възпитали сина си, господин Глордах — разпалено говореше от хола мама Емалрин. — Толкова културен младеж!

— Аз съм учител, госпожо Хоуфа, и преподавам класика!