Пролог
Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото —
дим се вий на стълпи из комини.
Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват —
Бъдни вечер бъден празник срещат,
с буйно пламнал бъдник на камини.
Низ-по село скупом ходят
китни млади коледари —
сиромаси и боляри
с благовестье да споходят,
и наспроти празник честни
да им пеят драги песни.
Начело им станеника,
той ги стани, той ги води:
не току-така на сгоди,
а където е прилика —
и където подобава
с песни да се слави слава!
„В дясна ръка с китка вита
гости идат на честито:
тежки порти отворете,
благовестци пиремете!“
Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги посреща
стар стопанин и тям отговаря.
„Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!“
Преко поле,
преко долье
ний летиме —
да вестиме
дни честити
именитий
станенину,
господину!
Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.
Помисли благи — среща му блага:
сам свети Йован, с златна тояга!
— Добра ти среща, свети Йоване! —
„Дал ти бог добро, честни стопане!
Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,
до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят — жълтица!
Стопанска грижа и труд усилен —
тям за награда и дар обилен
от божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,
моми и момци за по венчене,
внуци честити за по кръщене —
тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина.“
„Пълна къща — пълен кош!“
— Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. —
„Честит да е празник божи!“
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна —
шарения пош преметна
стар стопанину през рамо…
Името му и честта му
пак запяват коледари.
Расна дръво столовито,
грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!
Корен — синове отбрани;
а невести — китки грани;
внуци мили —
вършки в небеса избили!
Шум и глъч. Стопанин стари
шарен пош от рамо снема,
но преди на коледари
той да го повърне с дари,
хорът песен пак подзема.
Тъмни ноще се пробуди
мило внуче соколово;
баба му се чудом чуди
как да го приспи изново.
— Нани, нанкай, рожбо мила,
мало внуче, мал гидия!…
Майка ти е сън заспала —
от сън сладък не буди я!
Баба ти, с зори ранила,
дълга пътя ще пътува —
чак до Божи гроба. Мила
божа майка да я чува!
Та оттам света хаджийка
да се върне с армагани:
тебе златен кръст на шийка,
на герданче от мерджани;
стари дяду броеници,
татку свилен пояс дивни,
майци наниз от жъртици,
лели рало златни гривни;
на комшии по махлата
много здраве со колата
света вода от Йордана —
от Христа й свети Йована!
Домакин за дом радей,
домакиня дома шета —
тъй полека-лека крета
дом, докле захубавей.
Дом докле захубавей,
току-виж, угасне младост…
Но пък идва друга радост,
друго слънце дом огрей.
Друго слънце дом огрей —
въртокъщна млада булка…
А во къта, в златна люлка
златно внуче се засмей!
Ой хайде, хайде, стара ле майко,
свекърво —
що радост има, стара ле майко,
тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
досега —
отсега драгост, стара ле майко,
до века!
Стара майка, домакиня,
още не дарила дари —
и запяха коледари
на невяста пръвескиня.
Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
— Що ти й насърце, грижен акранин?
Читать дальше