Пенчо Славейков - Коледари

Смях и глъч. С честити дари
момъка им пош подава…
И честитенье запяват
на момата коледари.

Първа зареда

Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце, спряно грее, та прегаря;
грижна майка равни двори се разхожда
и на свойго сина тихом отговаря:

„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! — Та какво направи

по Добруджа пуста младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Румания весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?“

— Ох, съгледах, майко, долу во Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница, —
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.

Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити,
не китката нея — китка тя отваря!

Трепката треперушки на руса косица —
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница,
забравих, не сварих увреме да зайда!

Втора зареда

Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла
най са биле китни свати,
да сватуват малка мома.

Хор

Дори тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците над душата,
дори мома се момее!

Втора зареда

Отговарят китни свати:
„Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме
от две пера един венец!“

Хор

Зора зори, ден настана,
слънце грейна в небесата, —
млади момку на душата
от мъгли ни след остана.

Втора зареда

Отговаря стара майка:
„Малка мома нашто злато,
земете го, ковете го —
ако чест е, нека стане
от две пера един венец!“

Първа зареда

Сив сокол се в небо вие
следом бяла гълъбица: —
няма дека да се скрие
ранена в сърцето птица.

Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари…
Пръпнаха невести млади,

свиха мрежа свиленица,
тънки дари свило-злати, —
та хванаха гълъбица
и сокол бързокрилати.

Тръгнаха ми низ-по село,
метнаха им и на двата —
сив соколу смин на чело,
гълъбици було злато.

Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него весела калина.

Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне поклон прави: —
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!

Моми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни,
сякаш мед се в душа й лее.

Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого война зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.

Тя го самичка поглежда плахо,
на коледарки дружки през рамо —
погледи поглед среща… И двама
с песен изново те ги припяха.

Хор

Момко се напусто крий-
любе го и скрит намира,
поглед го и в мрак съзира…
Момко се напусто крий!

Не напусто сърце бий —
то на либе вест подава,
де се момко спотаява…
Момко се напусто крий!

Колело да се развий,
коледарки, отстъпете,
на свят момка покажете…
Момко се напусто крий!

Вънка из вратни девойка пръпна,
думи шеговни хванала вяра;
сам, да избегне глумна превара,
момко задним се в къта издръпна…

Уж в изненада сам, станеника
наколедарки сопнато свика,

и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.

С пръст го по гушка мило погали:
„Иска ли песен, гидия мали?

Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда

с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен, аждерко мали?“

Повтор погали рожбата дивна
и към певачи со глава кивна.

Дружно се първа зареда
там при невяста скупом събраха
та со отбрана песен припяха
в майчини скути шалаво чедо.

Хор

В полунощи, време тайно,
над люлка на рожба драга,
спря се наречница блага,
прилетяла от незнайно.