Пенчо Славейков - Цар Самуил

„Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши… Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила —
и труп върху трупи… Свирепа е рат
там кръвна коситба косила…
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило…

Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!“

И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „Но завръщат се те
сакати и слепи нероди —
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води.“

И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
„Излез! Посрещни ги! — Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?“…
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига —
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.

Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна —
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна…

Притекоха се воеводи завчас —
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше…
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.