Димчо Дебелянов - Пенчо Славейков

На българския Парнас в сегашно време се подвизават множество поети, но само пет от тях заслужават особено внимание, поети с доказани способности и със строго определени физиономии. Те са Иван Вазов, Ст. Михайловски, Кирил Христов, П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Последният от тях е предмет на настоящия реферат. Аз ще се помъча да определя Пенчо Славейков като поет и художнпк (заедно с това като човек с известни [възгледи] върху света, хората и изкуството). П. Славейков изпъква особено силно в българската литература като епически поет. В епическата му поезия, събрана в двете сбирки „Епически песни“ и „Блянове“, се срещат главно два елемента, един лек и шеговит, а други сериозен и тъжен. Мотивите на първия елемент той взема из източните сказания или направо из живота на източните народи — турците и персите, — тези сказания и този живот, из когото са черпили и черпат теми много поети, когато искат да облечат известна философска идея в хубава и изящна форма. Но както и Стоян Михайловски, в използването на тези ценни съкровища той показва известна непохватност, която го докарва до смешно бръщолевение, до неща, на които мястото не е в поезията. За илюстрация на мисълта си аз привеждам едно из стихотворенията, написани по такъв маниер: „На хаджилък в коша“. Наистина не може да се откаже, че има стихотворения от този род, които ни поразяват със своите хубости („Два погледа“), но все пак изчезването им из неговата поезия би я очистило и въздигнало повече пред нашите очи. Защото тук е най-слабата страна на неговата поезия и изчезването й би отнело удоволствието на някои лигави критици и поети да го обвиняват в бездарност и измъченост на стиха.

Мотивите на втория род стихотворения П. Славейков взима из историята на другите или българския народ, из живота на хората на мисълта и чувството, из народните предания и песни и др.

Към стихотворенията, за сюжет на които са послужили разни исторически събития, принадлежат и тези, взети из българската история. Само че той ги разработва по начин, съвършено различен от този на Вазов, Петко Славейков и др. Използуването на едно събитие, важно или съдбоносно за българите, не му дава повод да подига акциите на своя народ, да хвали този или онзи цар и с това да понижи цената както на събитието, така и на произведението. Той взема събитието само дотолкова, доколкото може то да обясни чувството, което обладава героят, причина на това събитие. Сравнете например „Цар Симеон“ от Иван Вазов с „Цар Самуил“ от Пенчо Славейков. Първото е пълно с бабаитлък и превъзнасяния на Симеона, а второто с чувство и хубост. Тук принадлежи и стихотворението „След старозагорския бой“, написано с много тежък стих, „Маркови кули“, „Едно време“ и „Пленници“. Последното стихотворение като че ли противоречи на изказаната по-преди мисъл върху стихотворенията с народно-исторически теми, обаче при по-дълбоко вгледване в него ще видим, че поетът и тук не обръща внимание на това, дали войниците са български или не, а обръща внимание на техния бодър, несъкрушим от битките и от плена изглед. Тук се отнася и поемата „Въстаник“, ученически стъкмена и наредена по подражание на „Шильонския затворник“, която има само това значение, че е увеличила с двайсет страници сбирката „Епически песни“. Към стихотворенията с историческо съдържание принадлежи „Валтазар“, което или той е откраднал, или него са открали, защото аз съм го чел в сп. „Нива“ със същите мисли и даже съща външна форма „Цар Крез на кладата“. С разглеждането на стихотворенията, за теми на които са послужили моменти из живота на великаните на ума и чувството, ние встъпваме в областта, където Пенчо Славейков е най-силен като епик, където е най-вещ като художник. Тука се отнасят „Успокоений“, „Fis-dur“ [„Cis-moll“], „Сърце на сърцата“, „Сянката на свръхчовека“ и „Микеланджело“. В тях поетът ни прави зрители на най-странните мъки, които изпитват те, на онези моменти из техния живот, когато душата им се сгибва под бурно накипелите мъки или пък се възражда за мирен живот. Във всичките тези стихове авторът е майсторски съгласувал състоянието на героя с външните условия. Във „Fis-dur“ [„Cis-moll“], „Усокоений“, „Сърца на сърцата“, „Сянката на свръхчовека“ всичко става нощем и тъмнината на нощта иде да удвои тьмнината, набрана в душата на героя. В „Успокоений“ най-силното стихотворение от този род, той на два пъти ни рисува ношта, и то като вещ художник само с няколко черти.