Пенчо Славейков: Луд гидия

„Криво седи, право съди
стар кадия: —
не оставя на мир село
луд гидия!

Не е лудо като други
от селото —
тамбура му яворова
на бедрото.

Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;

надалеко по полето
до жътварки —
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.

Плясват ръце и залавят
хоро вито —
извиха се, изтъпкаха
златно жито…

Дойде пладне, лудо-младо
не почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:

че се чуе до невести
на реката —
те забравят бухалките
и платната,

та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели…

Падне вечер, луд гидия
не престава —
на бабите край огнище
мир не дава;

насам, натам — унесат се
в глас далечен;
огън гасне — все зелника
недопечен!“

Криво седи, право съди стар кадия:
„Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо — младо, младо — лудо.“

Занаглася тамбурата момко млади —
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука —
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка —
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия —
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! —
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите…

„Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба — то за свят е чудо.“