Пенчо Славейков - Фрина

Отдавна спят Атини в сън дълбок,
от празненствата на Деметрис морни;
и мяркат се по месечина само
самотни люде, низ свещений път
от Елевзис завръщайки се късно.
В безмълвието нощно мирно тънат
чертозите и мряморните сгради
во сянката на тъмните оливи;
а горе там тайнствено над хълма,
кръз булото на нощната мъгла,
изстъпва храмът дивен на Палада —
като че блян от морний сладък сън
на многолюдний град, заспал под него.

Отдавна спят Атини в сън дълбок.
Едни не спят в чертозите на Фрина
поклонниците нейни. Буйна глъч
ехти оттам: те пиршествуват в чест
на гордата хетера — в чест и слава
на хубостта, която в Елевзис
днес погледа им с облика си дивен
очарова и възхити… Събрани
на буен пир, окичени с цветя,
излегнати на губери коринтски,
лежат хетери в нега упоени,
во накити от маргарит и пурпур,
с полуприкрита благовонна гръд —
и грей сред тях, като посред звезди
Вечерницата, златокоса Фрина.
Възмогнати над бронзови амфори,
езици пламък, сякаш е обзет
от някакво вълшебство, свят и сенки
над гостите пируващи премятат.
Фригийско вино лей се изобилно
За гостените во потири златни,
поднасяни от хубавци момчета;
рабите черни в сребърни блюда
разнасят даровете на Приапа.
И сам Приап, усмихнат благосклонно
От пиедестала мряморен, изглежда
как наедно с хетерите пирува
отборний цвят от граждани атински.
На пир у Фрина — чест е за отбрани!
И сбрани бяха тука рой артисти,
посланици софисти и архонти.
То беше пир без грации. — Неспирно,
като каскад, се мятаха слова,
кръстосваха се остроти и мисли
и въжделено взора взор пронизва.

А лятната нощ през прозорците гледа
в чертога пиршествен и лее,
со тихата прохлада, аромат
от миндали, оливи и неранзи,
и дъха страст и него во сърцата.
По Фринин знак, зад стройните колони,
подобно на видение въздушно,
се появи харита Агатея —
сам се тя таз вечер появи,
и не в рой танчарки, както други път,
и не в хитон, тъй както друга вечер,
а нага — само тънък син вуал
заметнала през кършена снага,
косата й, с гирлянда теменужки
обвита, блясна в камъни безценни.
Замлъкна пирът буен мигновено,
замряха думи страстни на уста
и чашите подигнати се снеха…
Тампан и флейти огласиха тихо
чертогът глъхнал. И възторжен клик
екна, — ответ на крехкия поклон
от младата харита.
Тя свенливо
пристъпи, спря се — и полетя в миг,
нечакано подзела вихрен танец,
под ритма на йоническия химн…
Но първий вихър тихо се уляга
и стройний стан по-бавно и по-бавно
се вие кършен. В страстните извиви
се ту отбули от вуала син
прасецът на крачето й вълшебно,
ту се отголи, трепетно бедро
и пак заметне; ту при бързий мах
над челото й камъни безценни
пребляснат, сякаш сипнати от тъмно
небо звезди. И в блясъка им дивен
спря, застоя се тя и се преви
под блясъка на тоз каскад вълшебен…
И ей низпада излеком лазурний
вуал — и нага, трепетна и страстна,
примря тя в шемет и желанье.
Прехласнати и упоени всички,
очите си не снемаха от нея,
и властний дъх на красота и страст
сърца им с трепет сладостен погали.
През погледите, осветлени с тъмно
желание, душата им ловеше
на стройний стан движенията дивни
и техний израз… Изпод вежди само
плешивий, низколобен хелиаст,
лукавец Ефтий, метна не веднъж
към Фрина поглед — и коварен усмех
префъркваше през тънките му устни.
Отдавна мъст замислил беше той
за Фрина, що му любовта отвъргна
и го осмя, — и ето сгоден повод
изварди той и схвана тая вечер.

Спря танеца… Плешиво чело Ефтий
полипривел, полека се подигна
с наздравна чаша в старческа ръка:
— „Съзва ни Фрина тук на весел пир,
и виното й услади сърца ни,
тъй както на харита Агатея
вълшебний танец погледи плени,
и услади душата възхитена…
Блажен на пир поканений от Фрина!
Но дваж блажен е, който преживее
на пиршеството днешно радостта! —
Божественото празденство без време
напуснахме… но кой е тоз безумец
да възроптае: Фрина ни отлъчи
от дълг свещен? Към хубави прищевки
сам Зевс е благосклонен; а дано
прищявка и на самата хубост
чело му с гневни бръчки не замрежи!
Но ако би гневът на гръмовержца
да сполети кого и да било —
в горчивини утеха и услада
ще бъде нему сладостния спомен
за тая нощ… На здравие за Фрина!“

Но никоя чаша не подигна.
че в погледите, още упоени,
Недоуменье трепна: дали глума
Полупияний хелиаст подмята?
Какво е туй двусмислие на думи?
Зловещия му поглед и усмивка
каква измама крият?… Върху Ефтий
изпод ресници тъмни огнен поглед
устреля гнявно Фрина, като че
зад тъмен облак мълния да блясна,
и буря бе след мълнията близко.
Но сладкодумний Хиперид — чиято
душа пръптеше, като пеперуда,
около дивний лик на Фрина, в знойно
желание — подхвана вдъхновено: