Пенчо Славейков - Коледари

„Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа —
гори едното, друго задуша —
вихром се вдигат спомени стари!

Сръце примира, памет се губи;
младост нерадост в пуста чужбина —
млада дружина,
грижа за чедо — аман за любе!“

— Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.

Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички —
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.

Тежка версия весе е сбрана
и армагани лежат с товари…
Чакам другари. —
Много се мина, малко остана!

А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.

Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.

Съгледаха коледари,
съгледаха и подзеха
друга песен, со намяри
да й бъде за утеха.

Хор

Керван иди, керван доди,
невясто!
Я кервана войно води,
невясто!

„Я излез, излез на двори,
невясто!
Гален сън се яве стори,
невясто!

Сън — и галена надежда,
невясто!
с добра чест — добра посреща,
невясто!“

Милите думи мило изпяни —
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи, в устни цалува
галена рожба първородена.

Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия —
да се за песен отплати с дари.

Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята…
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.

Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха…
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:

Първа зареда

Птички пеят, в небо грей зорница,
лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо!
тебе още няма!

Мило либе за милувка чека,
лудо-младо!
Превара голяма!

За час грее нанебо зорница,
лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
лудо-младо —
и до час я няма!

С дене имот, а с години радост,
лудо-младо!
С дене живот — с дене ли е младост,
лудо-младо!
Превара голяма!

Хор

Време — най-бързия кон на света,
гони нощта —
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.

Никога той се не връща назад!
Момко ле млад,
хващай за гривата коня —
с него честта се догоня.

Втора зареда

Остави си лудо-младо
на бачия рудо стадо —
яхна коня, слезе в село.
С китка сминова на чело,
в път застигна мома мала
на седенки закъсняла.
Викна лудо отдалеко:
„Чакай, момне, по-полека,
заедно да идем двама!“
— Не е дума, ни измама,
по мен стара майка иди —
бягай, лудо, ще ни види! —
Мома бърза и нехае;
момку сръце бий, играе,
като в чаша руйно вино.
„Варай, варай, детелино,
верни ли са думи тие?
Ясен месец облак крие —
и да иди, що ще види!…“
Стигнаха до равни двори:
мома сегна да отвори,
да отвие заключари, —
лудо сегна и превари —
от чело й китка дръпна…
Виком мома вкъщи пръпна:
— Помощ, помощ, дружки млади,
лудо китка ми укради!
Лудо-младо уловете,
тук при мен го доведете,
сама ази да посегна,
да обвържа, да обтегна,
с руса коса враг неверни —
да го стрелям с очи черни,
с тънки вежди да го бия,
с али устни да го пия,
нек’ се учат луди-млади
как се росна китка кради!

Хор

„Пълна къща — пълен кош!“
— Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. —
„Честит да е празник божи!“

Отдели се от другари
бърза коледарка спретна
и на момъка през рамо
шарения пош преметна…
А сред смях и глъч голяма
пак запяха коледари.

Хор

Доста, доста, лудо-младо,
яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
вятър гони —
знойно пладне по беленки!

Доста, доста, лудо-младо,
моми люби,
моми люби, лудо-младо,
време губи —
тъмни нощи по седенки!

Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата —
шарена плоска вниса момата,
за песнопойци в жад прималнели.

Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава —
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.