Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Като ви доскучае, отбийте се при нас — покани го Бааб Каспар. — Ще поприказваме…

— Благодаря, меластър.

— Довиждане.

„Уверен ли си, че ще можеш да си заминеш оттук?“ — в тишината на кметството сякаш отново прозвуча гласът на Ева. Нерсес Мажан не обърна внимание на тези думи, изречени снощи в кафенето. Случаен ли беше този въпрос, или девойката бе сигурна в предсказанието си?

„Тук нищо не става случайно“ — помисли си Нерсес, твърдо убеден, че сега не се мами.

Той застана пред вратата на аптеката, която вчера бе заключил с увереността, че вече никога няма да я отвори. В тъмната витрина се отразяваха отсрещният тротоар, минувачите и тълпата пред кабината на смеха.

Нерсес Мажан се обърна и разсеяно огледа хората, които търпеливо чакаха реда си. Вероятно за мнозина денят бе започнал с някаква неприятност или пък само така му се струваше. Ала се виждаше, че днес желаещите да се посмеят бяха повече от обикновено.

Той не отвори вратата на аптеката, а прекоси улицата и пристъпи към остъклената кабина. На „опашка“ се бяха наредили главно жени и млади момичета, чиито любопитни, тъжни, дръзки и дори умолителни погледи обгърнаха аптекаря. Той се помъчи да си придаде безразличен вид и в първия момент успя. Но след малко, без да знае защо, отново погледна към кабината и неволно срещна един настойчив поглед. Докато се досети къде е срещал тази жена, тя напусна „опашката“ и се приближи до аптекаря.

— Мадлен? Меластра!

Мадлен Джабез едва забележимо кимна и като го хвана приятелски под ръка, го поведе към бордюра.

— Не успяхте да заминете — рече Мадлен. Аптекарят не разбра тя радва ли се, или му съчувствува.

— Не успях — въздъхна дълбоко Нерсес Мажан, поглеждайки крадешком назад. Жените и момичетата, които чакаха реда си, сега ги гледаха гневно, с неприкрита завист, отправена по-скоро към Мадлен Джабез.

— Исках да се срещнем насаме…

— Доколкото разбрах, тук всички предпочитат да се срещат без свидетели.

— Това няма значение — Мадлен пак хвана Мажан под ръка. — Днес закъсняхте за работа.

— Да. Бях в кметството, за да изясня защо не ми позволяват да замина днес за Роджър.

— Е, изяснихте ли?

— Вие сте оптимистка.

— Макар аптеката да беше затворена, аз бях сигурна, че няма да заминете. И реших да използвам случая да се посмея… Много отдавна не съм се смяла.

— Тъжна шега — всички освен мен са сигурни, че няма да замина. А защо не сте се смели?

— Нямах време — Мадлен погледна към множеството пред кабината. — Меластър, може би тук не е най-подходящото място за срещи.

— Може би — съгласи се аптекарят.

Те се запътиха към аптеката. Нерсес почувствува с гърба си неприкритата враждебност на погледите, с които ги изпроводиха жените.

Полумракът в аптеката създаваше приятна, интимна атмосфера. Затова Мажан, с мълчаливото съгласие на Мадлен Джабез не вдигна щорите.

— Слушам ви, меластра.

— Много ли се беше променил Зенон? — Мадлен преметна крак връз крак и обгърна с ръце коленете си.

— Съвсем не.

Мадлен Джабез нервно се наведе напред.

— И това не ви ли учуди?

Въпросът не беше случаен и тя очакваше отговор.

— Зарадва ме, меластра. Зарадвах се искрено, че годините са минали покрай него, без да оставят следа.

— Да… годините са минали покрай него. Правилно сте забелязали това.

Мадлен Джабез млъкна и изпитателно погледна младия човек. Мажан поиска да избегне погледа й и се почувствува неловко. И реши, че единственият изход е да мълчи и да отговаря само когато се наложи.

— Нерсес — полумракът наистина предразполагаше към интимен разговор, — убеден ли си, че вчера си видял Зенон?

„Квадратна сфера“ — изруга наум аптекарят и стисна устни от гняв.

— Да — отвърна Мажан.

„Да… Ако изобщо някога съм срещал Зенон Джабез. А сега да направим първия извод. Джабез не желае да отрече версията за нашето запознанство, макар и много добре да знае, че то не е станало тук, в Сонт. Тогава защо се самозалъгва? Защо? Вероятно има някаква причина, за да се държи така. Но каква е тя?“

— Защо се усмихваш? — разтревожено попита Мадлен Джабез.

— Въпросът ви е малко необичаен.

— Нерсес — Мадлен Джабез се понаведе напред, сякаш поиска да преодолее невидимата бариера на недоверието. — Нерсес, можеш ли да бъдеш искрен с мен?

— Бъдете уверена, меластра…

— Да не съжаляваш после.

Аптекарят само кимна. Защо не? Пък може и да съжалява… Кой би могъл да знае… Кой може да гарантира…