Карен Симонян - Планетата на двойниците

Старецът не отговори на въпроса, защото имаше да съобщава много по-важна новина.

— Само да успеем да заминем утре — каза деликатно Нестор.

— Какво означава това — попита Мажан, предчувствайки, че в следващия миг го чака нова неприятност.

— Означава, че без разрешението на кметството не можем да заминем никъде.

— Тогава издействувай това разрешение! — избухна Мажан.

— Опитах.

— Отказаха ли?

— Не… Стана ясно, че нещата не могат да се уредят толкова бързо. Посъветваха ни да се откажем от намерението си да заминем утре.

Докато разговаряха, Нерсес Мажан забеляза как излиза от ролята си на зрител в тъмната театрална зала и започва да вярва на всички нелепости в комедийната ситуация на сцената. Той се изплаши, защото почувствува, че само след миг или пък след час сцената ще го погълне и ще го превърне в жалко действащо лице в комедията.

Това беше най-ужасяващото. Нерсес Мажан вече усещаше как обръчът около него се стяга, как земята се изплъзва изпод нозете му.

… Без да почука, аптекарят бутна вратата на стая номер пет.

— Дойдох, за да…

— Ако се наложи, ще ви съобщим — чу се глух глас от дъното на стаята. Там седеше едър, пълен мъж.

— Аз съм аптекарят.

— Ясно.

— Днес трябваше да замина за Роджър.

— Известно ми е.

— Искам да зная…

— Да, ясно ми е. Щом се наложи, ще ви съобщим — повтори мъжът и Нерсес Мажан успя да забележи, че докато разговаряха, той нито веднъж не бе променил позата си. И ако мъжът не беше сам в стаята, можеше да се помисли, че не говори той.

— Мога ли да се оплача?

— Разбира се — отвърна мъжът.

Равнодушният отговор стресна аптекаря.

— Простете — по-меко рече Нерсес Мажан. — Може би ще ми кажете кога горе-долу ще ни уведомите?

— Имате право да се оплачете.

— Може би няма да стигнем дотам или няма да стане нужда да подавам жалба — отстъпи Нерсес. — Ако успеем…

— Няма да успеете.

— Жалко! А аз мислех…

— Напразно!

Нерсес Мажан нервно потърка брадата си. Реши да не говори повече и да си тръгне. Но неочаквано и за себе си той изведнъж чу собствения си глас от петата стая на втория етаж.

— Може би най-после ще вдигнете глава?

Мълчание.

— Защо се страхувате? Понякога дори е интересно да погледнеш човека в лицето. Отново мълчание.

— Тогава ще опитам да се оплача — безпомощно и отчаяно заяви Мажан и излезе.

— Опитайте! — чу след себе си.

Смътните подозрения заплашваха да се превърнат в действителност.

За пръв, път през всичките години на продължителната си младост Нерсес Мажан потрепера и изпита чувството, наречено вътрешно безпокойство.

„Трябва да отпътуваме… Час по-скоро да се махаме оттук“ — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му.

Докато търсеше стаята, Мажан се качи на третия етаж, спря за миг и се загледа в дърворезбата на перилата.

„Ти си се паникьосал, Нерсес!“

Той пое дълбоко дъх и се озърна.

„Ти искаш да избягаш… Но от кого? Кой те заплашва? Ако не успееш да заминеш днес, ще отпътуваш след седмица, а може и след месец…“

Логическите разсъждения водеха до верни оценки, обаче тези оценки се удавяха в паническото желание да замине. За Нерсес не беше тайна, че иска да избяга от самия себе си. След срещата със Зенон Джабез всеки излишен час, прекаран тук, можеше да се окаже фатален за аптекаря, защото той бе престанал да бъде зрител.

Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе извършил самоубийство в Капелата.

Той се изсмя иронично.

Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе жив.

Взаимноизключващи се, но и неопровержими факти.

А ако?

Нерсес Мажан спря пред една от вратите на третия етаж. Това бе стаята, която търсеше.

А ако…? Опита да се вкопчи в колебливата и още неясна мисъл, но напразно!

— Кметът е зает… Кметът е зает — повтори няколко пъти някакъв женски глас, но приемната, в която се озова аптекарят, беше празна.

Без да обръща внимание на предупреждението, Мажан надникна през открехнатата врата в дъното на приемната. И после за всеки случай реши да почука.

„Кметът е зает… Кметът е зает…“

Мажан почука още по-силно.

— Влезте! — извика някой отвътре. — Кой е?

— Аз съм, меластър — каза аптекарят и влезе. — Добър ден, меластър…

— Вие… — Бааб Каспар го погледна не особено дружелюбно.

— Дойдох да се оплача — побърза да заяви Нерсес Мажан. — Възнамерявах да замина още днес. За лекарства, нали знаете? Защото стана ясно, че много отдавна в Лета вече не се произвеждат лекарства.