Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Тъй ли? — недоверчиво рече кметът.

— Да, и поради това не мога да приготвям необходимите лекарства. — И Мажан млъкна за миг. — Меластър, съжалявам… и ви съчувствам.

— Благодаря — каза кметът. — Всичко се случва, какво да се прави… Щом научих за нещастието, веднага се върнах… Голямо бъдеще чакаше Кушар. Вие не можахте да се запознаете с него, нали? Жалко! Много жалко! Но, доколкото разбирам, сте недоволен от това, че заминаването ви се отлага. Правилно ли ви разбрах? Естествено, ние взаимно се разбираме. Впрочем вие вече май свикнахте с нашия град. Приятен и тих град. Никога няма да съжалявате, че сте се озовали на поканата ни. Но толкова ли са необходими лекарствата, които искате? Търсят ли се? — Кметът нарочно бърбореше безспир, за да не даде възможност на Мажан да отговори. — Щом има търсене, значи хората се разболяват. Но ако се разболеят, не съществува в света лекарство, което да е в състояние да ги спаси. Затова ви казвам със сигурност, че напразно заминавате за Роджър. Напразно. Аз мога…

— Извинете — не изтърпя Мажан.

Бааб Каспар озадачено погледна аптекаря.

— Не ми позволявате да ви обясня, меластър.

— Така ли?… Моля, меластър, говорете, изкажете се — кметът разпери ръце, изразявайки пълната си готовност да слуша. — Ще ви изслушам с удоволствие. И какво означава „не ми позволявате?“ Вие сте отскоро тук и ми е ясно, че още не сте се убедили, че нямате основания да правите такива изявления. Моля, говорете, меластър, обяснете… Обаче длъжен съм да ви предупредя, че вашите обяснения ще бъдат излишно губене на време, защото и без тях всичко е ясно. Вие сте на служба под опеката на кметството. Няма смисъл да ви напомням, че не можете да напуснете работата си и да заминете за Роджър или някъде другаде без съгласието на кметството. Казвате, че ще доставите лекарства от Роджър. Така намеквате, че Сонт се изплъзва от ръцете ни, че сред населението върлуват епидемии, че нашият град е на ръба на пропастта. А това не отговаря на действителността. И на всичкото отгоре заявявате, че „не ви позволявам“.

Мрачният кабинет на кмета се разлюля пред очите на Мажан. Той се хвана за облегалката на креслото и люлеенето спря.

— Вие сте прав, меластър кмете.

— Моля.

— И много любезен.

— Благодаря.

— Не разбирам само защо е било необходимо да откривате аптека? Нали това са допълнителни разходи за кметството?

— При първата ни среща ви обясних, че градът не може без аптека.

— Но ако хората нямат нужда от лекарства?

— Меластър, от бездействие ли се оплаквате? Щом лекарствата не се търсят, значи не сте натоварен. Не ви ли удовлетворява спокойната работа?

— Която никому не е нужна.

— Меластър, това трябва да безпокои повече кметството, ако наистина има място за безпокойство. Но аз не виждам тук нищо сериозно. Просто вие все още не сте свикнали с порядките в Сонт. Млад сте, чудесен специалист… Не греша. Вие сте чудесен специалист. Тогава възползвайте се от младостта си, изживейте я както трябва. А работата оставете на нас, възрастните. — Бааб Каспар дори се усмихна. — Във всеки случай нашият опит е малко по-голям. Прав ли съм?

— Вие разглезвате младите — сериозно отвърна Мажан.

— Не мисля… не мисля…

— В такъв случай те ще остареят преждевременно. Млади старци… Неприятно е — отбеляза Мажан и като видя, че кметът се намръщи, промени темата. — И тъй — невъзможно ли е да замина за Роджър?

— Казал ли съм подобно нещо?… Просто за момента не е целесъобразно.

— Защо?

— Аптеката не бива да се затваря.

— Обясних ви, че никой не се нуждае от нея.

— Още по-добре… Значи не са необходими и лекарства.

— Но вие сте отворили аптека, за да…

— Не бъдете формалист, меластър!

— Нищо не разбирам.

— И не е необходимо… Вие сте млад. Развличайте се, излизайте с момичета…

— Да се развличам ли?… Не смятате ли, че Сонт е прекалено сериозен град?

— Разбира се.

— Тогава?

— Тогава можете да заминете за планети, на които няма такива сериозни градове.

— Мога ли да замина?… Не се ли шегувате?

— Можете.

— Ако бяхте казали това още в началото…

— Но…

— Слушам ви.

— Но работата в аптеката не бива да страда.

— Там няма работа.

— Именно затова не бива да страда.

— Меластър, възможно ли е да замина и да не страда работата, която не съществува?

— Вие все още имате време да помислите за това — отклони прекия отговор кметът. — А времето е най-големият чудотворец.

— Времето, разбира се — повтори Нерсес Мажан, замислено млъкна и трескаво се опита да разбере неясните мисли, които се въртяха в съзнанието му. — Довиждане, меластър! — съвземайки се, побърза да се сбогува той.