Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Сезам, отвори се! — рече Нерсес Мажан.

— Напразно — отбеляза момичето. — Между приказката и действителността винаги съществува огромна разлика. Пий! — девойката отметна назад един кичур и част от лицето й се откри. — Можем да се срещнем утре или след няколко дни… И то на всяка цена, защото ти се стараеш да бъдеш един нов Али Баба… Пий, пий — тъй или иначе утре няма да заминеш! И изобщо… — косите й отново покриха красивото й лице. — Има само един път, който може да те изведе оттук. Много бързо ще го откриеш.

Аптекарят на един дъх изпи кафеникавата течност, която дразнеше гърлото, и остави чашата.

— Ти се учудваш — рече момичето — и смяташ срещата и разговора ни за поредната нелепост… или пък — момичето поднесе полупразната чаша към устните си и погледна Нерсес Мажан в очите — за някаква банална история между мъж и жена, която на всяка цена трябва да завърши в леглото.

Ева, Астарат или Николет присви очи и лицето й придоби лукав израз.

— Макар че такъв край винаги е интересен. Но сега не това е моята цел. Иначе не бих си губила времето. Впрочем, ако не е във вреда на работата, не бих се отказала от един интересен финал…

— Каква работа?

— Ти, Нерсес, трябва да отвориш вратата, която откри днес, за да можеш по-късно да затвориш друга, през която непрекъснато влизат и излизат маските.

— Маските ли? — смути се Нерсес.

— Да. Ти си се объркал от купищата нелепости и нетърпеливо очакваш да получиш отговори. Задоволителни отговори на безброй въпроси.

— Какви? — полюбопитствува Мажан.

— Ех… да речем, например кой е бил днес при тебе — рече момичето и го хвана приятелски под ръка.

Нерсес Мажан я хвана за рамото.

— Зенон Джабез ли?…

— Да речем.

— Наистина ли беше той? — изплашено запита Мажан.

— Спокойно! Не трябва да ни видят заедно на улицата. За тебе вече не е тайна, че със спускането на нощта градът започва да агонизира. Но защо само градът?… Цялата Лета. Страхотна агония, която продължава с месеци, с години… А може би ще продължи и десетилетия? Но все едно, колкото и да продължи, смъртта е неизбежна, Нерсес.

— Почакай!… Как ти беше името?

— Нали ти казах! Николет… Мариам… Зенобия… Но предпочитам да ме наричат Ева. Ние, жените, искаме да сме Еви. Защото все още сме пълноценни жени, Нерсес. Лека нощ.

Момичето забързано тръгна. Силуетът й се сля с лепкавия мрак, с който редките улични лампи водеха упорита, но безполезна борба.

— Добро утро!

— Здравейте! — без да вдига глава, отвърна дежурният служител в приемната на кметството. — Бях подал молба за заминаване в Роджър.

— Да — потвърди служителят.

— Трябваше да замина още днес.

— Да.

— Снощи научих, че не са ми разрешили.

— Да.

— Искам да изясня причината. Отговор не последва.

— Чувате ли ме?

— Да.

— Искам да зная защо не са ми разрешили да замина за Роджър, Кой се занимава с този въпрос?

— На втория етаж, пета стая.

— Изглежда, не сте свикнали да гледате хората в очите? — опита се да уязви аптекарят невъзмутимия чиновник.

— Да — равнодушно отвърна дежурният, без да вдига глава.

Нерсес Мажан понечи да каже още нещо, но успя да се въздържи, защото не трябваше да губи време за дреболии. Сега час по-скоро трябваше да получи ясен отговор. Иначе всяко закъснение можеше да се окаже съдбоносно! И той бе убеден в това.

До вчера, преди да се върне в хотела и преди да се срещне с Нестор, той се смяташе за зрител, който, седнал в тъмната зала, наблюдава действието на сцената. А там наистина се разиграваше интересна комедия: непознатият играеше ролята на стар приятел и предпочиташе срещите с него да са без свидетели; познатият пък упорито се преструваше, че не ви познава, и деликатно предупреждаваше за това още при първата среща. А жените… Те като истински героини от комедия се появяваха навсякъде, почти на всяка крачка, държаха се необичайно, което нямаше връзка с развитието на действието.

Така му се струваше до вчера, до мига, в който се раздели с Ева или Зенобия и се върна в хотела, за да съобщи на Нестор потресаващата вест:

— Срещнах се със Зенон Джабез.

— Когото убиха? — попита Нестор.

— Не, който се самоуби — уточни Мажан.

— Ако той е жив и здрав — отбеляза Нестор, — излишно е да се спори дали е бил убит, или се е самоубил. И не само излишно, но и нелогично.

— Прав си… логиката ми остана във Виланк.

— За какво намекваш? — полюбопитствува Нестор.

— Утре ще си заминем и колкото по-далече сме оттук, толкова по-бързо ще се възстанови логическата връзка между явленията. И ще бъда принуден да се подчиня на законите на логиката и да поздравя Линда Ло за блестящия финал на нейното следствие — рече Нерсес Мажан. — Едно само не мога да разбера: защо се забърках в тази каша!… Как се случи всичко това, Нестор?!