Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Ясно.

— Тоест за Зенон Джабез ние всъщност сме хора, дошли от неговото бъдеще. И всички недоразумения и нелепости идват именно оттук. Има и такива случаи. Спомни си как пътешествениците са откривали нови светове. Справочникът на Лоуел е пълен с подобни факти.

— Да. И въпреки тези обяснения все още много въпроси остават недоизяснени. — Нестор се отдръпна от витрината и със задоволство я огледа.

— Кои?

— Например този, че Зенон Джабез се представя за твой стар познат. Защо в твое присъствие си спомни за виланкските си срещи, преди да е заминал за Виланк, нещо, което за него ще се случи в бъдеще и което за нас вече е минало? А главният въпрос, на който ти не можеш да отговориш, е: защо Зенон Джабез се самоуби?… Хората не посягат на себе си току-така, от нямане какво да правят.

— Не се задълбавай толкова, Нестор. Ами ако Джабез вече се готви да заминава за Виланк?… Той вероятно знае за разликата във времената и затова се преструва.

— Защо?

— Навярно има причини.

— А защо Бааб Каспар за разлика от Джабез се преструва на непознат? Пак, ще кажеш, има причини… Но това не е отговор. С разликата в потока на времената можеш да обясниш много малко неща. Според мен ти избърза, като предаде писмото на Бианка. Повече от странно е, че бащата изпраща писма до децата си, въпреки че след час той ще се срещне с тях. Едва ли ще можеш да обясниш и това с разликата във времената на Лета и на Виланк?

„Моля, простете, ако не ви позная… Не се сърдете и не се опитвайте да ми припомняте, че сме се срещали в приемната на града. Иначе ще си докарате неприятности…“ — Мажан си спомни своя първи разговор с Бааб Каспар.

— Ти си прав, Нестор.

— От Бианка можеш да научиш какво е съдържанието на писмото — предложи Нестор.

— Ако имам възможност да я срещна пак.

— Аз ще ти помогна — обеща Нестор. — И ти още днес ще се срещнеш с момичето… в двора на църквата. Удобно ли е? Там никой няма да пречи на разговора ви.

— Провери и за възможната разлика във времената — помоли Мажан.

И разбирайки, че отново се замесва в история, която не се отнася до него, и че тази намеса не му предвещава нищо добро, Нерсес се помъчи да си представи, че се намира в кабината на звездолета, отлитащ за Роджър.

Градът с нежелание се предаваше в обятията на настъпващата нощ. Небето бе мрачно, облачно и обещаваше след полунощ да излее над града проливен дъжд.

На тъмния небосвод огромната църква изглеждаше величествена. А дърветата и храстите в парка тъй старателно поглъщаха здрачината, че Нерсес Мажан едва не се заблуди в тъмните алеи. После, когато вдясно на фасадата и на покрива на търговската къща изведнъж се появи ярката рисунка на прозрачен женски пеньоар, който после отстъпи място на огромните букви Д Ж А Б Е З, аптекарят закрачи по-уверено, защото мракът постепенно се стопяваше в блясъка на оранжевите и зелените светлини на рекламата.

— Меластър ние пак се срещнахме.

— Добър вечер, Бианка.

Момичето ловко вплете пръсти в пръстите на Мажан и той почувствува необикновената топлина, която излъчваше ръката й. Нерсес Мажан се смути, защото не намери у себе си подобни чувства, за да й отговори. И наистина, нужно ли бе да срещне това момиче на тази изолирана планета, толкова далече от Виланк, за да осъзнае изведнъж, че е запазил цялата си нежност и топлота за една-единствена жена. И в същия миг странна, безгранична тъга обхвана Нерсес Мажан. Видя се край брега на разбушувано море, където сред разноцветните водни пръски тъжно се усмихваше съдържателката на „Клуба на жителите кореняци.“.

— Да седнем, Бианка — след продължително мълчание предложи Мажан.

— Да седнем. — Бианка го поведе към каменната пейка, без да изпуска ръката му.

— Исках да се срещна с тебе.

— И аз, Нерсес.

— Да, разбирам — рече аптекарят.

— Какво разбираш?

— Разбирам, че си искала да се срещнеш с мен… Днес трябваше да замина оттук.

— Зная.

— Ти всичко знаеш, Бианка.

— Всичко ли? — момичето се изсмя сподавено. — Възможно ли е това?

— А възможно ли е хората да се смеят само на улицата?

— Не — отвърна Бианка.

— Виждаш ли?… А защо е тъй? — Мажан се опита да освободи ръката си, но момичето още по-здраво стисна пръстите му. — Възможно ли е, когато Зенон Джабез…

— Ти видя ли го?

— Да — аптекарят се ядоса, защото момичето непрестанно го прекъсваше.

— Къде?

— В аптеката — загубил търпение, отвърна Мажан.

— Позна ли го?

— Да.

— Как? — момичето още по-силно се притисна към Нерсес и се вгледа в него с полудетско, полуженско любопитство.