Карен Симонян - Планетата на двойниците

„Винаги ще си остана дилетант — помисли Мажан. — От мен никога няма да излезе следовател. Въпросите ми ги задават онези, чиито отговори очаквам аз.“

Тази мисъл го огорчи.

„Следовател… Но ти си само аптекар. Кой ти е казал, че трябва да станеш следовател?“

— Как го позна, Нерсес? — повтори Бианка.

Какво да се прави? Такава е човешката природа. Като презират житейския опит на бащите и дедите си, хората се изправят пред необходимостта да направят собствени изводи, да придобият собствен опит. Всичко това не се осъществява лесно, а ако се осъществи, е съпътствувано от малки и големи трагедии.

— Той не изглеждаше променен — отговори Мажан.

Момичето мълчаливо галеше пръстите му.

— Бианка, не мислиш ли, че във вашия град стават много странни неща?

— В нашия град всичко е твърде обикновено.

— Дори и когато хората се смеят само в кабините?

— Навън не е прилично да се смееш, просто не е позволено, Нерсес.

— Какво беше писал баща ти в писмото? — попита най-сетне аптекарят и мислено се укори за нетърпеливостта си.

Момичето пусна ръката му.

— Ако е тайна, можеш и да не ми отговаряш — побърза да добави Нерсес. — Исках само да отбележа, че и историята с това писмо е необикновена. Срещнах баща ти в приемната на града. Той влезе в Сонт много преди мене. Кажи ми, не е ли странно, че именно той ме помоли да предам писмото на тебе или на Кушар, след като му предстоеше да се срещне с вас? И това ли се смята за нещо обикновено?… Той отдавна ли бе отпътувал от града?

Бианка не отговори.

— Обиди ли ми се?

— Не.

— Тогава защо не ми отговаряш?

— Кой си ти, Нерсес?

Аптекарят се смути.

— Аз ли?… Аптекар съм… Нерсес Мажан. Или може би и ти вече не ме познаваш? — И след кратко колебание добави: — Както и твоят баща…

— Кой?

— Бааб Каспар.

— Той не те ли позна?

— Вече имам впечатление, че в Сонт е много трудно хората да се познават помежду си.

— Да — промълви Бианка.

— Защо?

— Мама казва, че човешката външност е измамна.

— Това е стара истина — усмихна се Нерсес в тъмнината. — А писмото наистина ли бе важно?… Защо мълчиш?

— Аз ти кимнах — отвърна Бианка.

— Не забелязах. Тъмно е — и аптекарят въздъхна дълбоко. — Значи ми кимна. Ясно. Писмото е било важно. Така си и мислех. Той беше уверен. Според тебе и това ли е нещо обикновено? А може би външността ми е измамна?

— Вероятно е нещо обикновено, Нерсес.

— Добре — съгласи се аптекарят. — А какво толкова важно имаше в това писмо?

Бианка не отговори.

— Жалко — рече Нерсес Мажан и се изправи. — Бях убеден, че ще разсееш съмненията ми.

— Отиваш ли си, Нерсес?

— Да вървим. Късно е вече.

— Татко казва в писмото…

— Какво?

— Защо стана? Искам да седиш до мене.

Аптекарят седна.

— Е?

— Пише, че много му е домъчняло за нас…

— После?

— Че възнамерява да опита още веднъж.

— Какво ще опитва?

— Не зная. А ако не успее, не му остава нищо друго, освен…

— Освен какво?…

— Да върви по дяволите.

— А!…

— Нерсес, какво означава „да върви по дяволите“.

— Означава… Впрочем това не е важно. А защо иска да върви по дяволите?

— Защото навремето е сгрешил и сега се разкайва: „Само аз съм виновен.“ Така пише в писмото. И моли да не казвам на никого за това писмо. Дори и на него.

— Как така?!… При вас и това ли се смята в реда на нещата?

— „Не казвайте нищо. Не ме питайте за нищо. Каквото беше необходимо, казах го в писмото си“ — повтори Бианка, имитирайки гласа на Бааб Каспар. — Татко предупреждаваше Кушар да не повтаря същата грешка.

— Каква грешка?

— Не зная. Вероятно Кушар е знаел. Жалко, че и той излезе от строя. Иначе би ни обяснил много неща.

Нерсес Мажан разбра, че повече нищо няма да научи.

— Баща ти отдавна ли отпътува от града? — попита той за последен път.

— Не.

— А кога?

— Татко не е заминавал никъде.

— И какво излиза тогава?! — възкликна аптекарят.

— Не зная, Нерсес — и момичето отпусна глава на гърдите му. — Нека останем тук, не искам да си ходя…

— Бианка!

Гласът му прозвуча строго и момичето вдигна глава.

— Ти си чудесно момиче, Бианка. Не съм искал да те обидя.

— Нерсес… Не ме изоставяй! Страхувам се. Всички казват, че при нас всичко е обикновено. Но това не е вярно… Страхувам се, Нерсес…

Аптекарят почувствува странна празнота в гърдите си.

— Исках да се срещна с тебе, Нерсес… Много исках.

— За да ми разкажеш всичко това?

— Не.

— Защо?