Дан Симънс: Кухият човек

Отново спусна бариерата и я задържа насила, когато тя се опита да го защити. За пръв път през живота си Джереми Бремън разголи докрай съзнанието си за болката, за нараняващия свят и за безбройните гласове, които зовяха от кръговете на самотата.

Гейл. Повика нея и детето, но не ги усети, не чу гласовете им сред огромния хор, който бучеше като ураганен вятър. За да чуе тях, трябваше да чуе и всички останали.

Вдигна пистолета, опря дулото до слепоочието си и щракна ударника. Триенето беше слабо. Пръстът му се сви около спусъка.

Всичките кръгове на ада и разрухата, през които бе преминал.

Всичките дребнави подлости, низки желания, самотни пороци, порочни мисли. Всичкото насилие и предателство, и алчност, и егоизъм.

Бремън ги остави свободно да преминат през него, около него и вън от него. Той търсеше един-единствен глас в надигащата се какофония, заплашваща да изпълни цялата вселена. Болката беше непоносима, невероятна.

И изведнъж откъм лавината на болката долетя шепотът на другите гласове, тези, които не му бе позволено да чуе през време на дългото си слизане през кръговете на душевния ад. Това бяха нежните гласове на разума и състраданието, насърчителните гласове на родители, подкрепящи децата си в първите им стъпки, изпълнените с надежда гласове на мъже и жени, които — макар и далеч от човешкото съвършенство — се опитваха всеки ден да бъдат по-добри, отколкото е било предопределено от природата и средата им.

Но дори и тези тихи гласове носеха бремето на болката: болка от налаганите от живота компромиси, болка при мисълта за неизбежната собствена смърт и още по-мъчителните опасения за живота на децата им, болката от арогантността на насилниците, каквито и той бе срещнал в скитничеството си, и най-накрая болката от неотменимата преходност на всички земни удоволствия.

Но макар и тихи, тези нежни гласове — включително гласовете на Гейл и Роби — все пак бяха светлинка за него в мрака, който го обгръщаше. Съсредоточи се и продължи да ги слуша дори когато отслабнаха и бяха заглушени от какофонията на хаоса около тях.

Разбра, че за да ги чуе отново, ще трябва да изстрада докрай болезнените викове за помощ. Да ги погълне, поеме и попие в себе си като нафора, замесена с ножчета за бръснене в тестото.

Усещаше дулото на пистолета като студено кръгче върху слепоочието си. Пръстът му плътно обгръщаше спусъка.

Болката беше невъобразима и неизпитвана от човешко същество. Той я прие. Желаеше я. Пое я в себе си и се отвори още по-широко за нея.

Джереми Бремън не видя изгрева на слънцето. Слухът му престана да възприема звуците. Мозъкът му престана да приема съобщенията на уплашеното и уморено тяло; увеличаващият се натиск върху спусъка се превърна в нещо далечно и забравено. Бе се концентрирал със сила, която би могла да премества предмети, да стрива тухли на прах, да спира птици в полет. В кратките милисекунди той можеше да избира между частица и вълна, можеше да избира форма на съществуване. Светът крещеше в лицето му с пет милиарда изпълнени с мъка гласове, които настояваха да бъдат чути — пет милиарда изгубени деца, които чакаха някой да ги вземе на ръце; и той се отвори толкова широко, че да побере всичките.

Бремън дръпна спусъка.

По брега се задава девойка в тъмен, отеснял бански костюм. Тя е тичала по твърдия мокър пясък, но сега спира, за да наблюдава изгрева на слънцето над морето.

Вниманието й е приковано от вълните, които закачливо дразнят брега с плъзгащи се удари и бързо се оттеглят; тя се приближава към тях и започва да танцува с прибоя. Загорелите й крака я водят досами ръба на световния океан и после назад в мълчаливата, но съвършена хореография на нейния балет.

Внезапно я сепва звукът от изстрел.

Внезапно я сепва…

Внезапно я сепва крясъкът на чайка. Объркана, тя прекратява танца си и вълните заливат глезените й с хладния си триумф на победителки.

Над нея чайките се спускат и издигат, после отлитат на запад с проблясващи под лъчите на слънцето криле. Девойката се обръща, следейки ги с поглед, а солените пръски обсипват косата и лицето й. Примигва, търка очи внимателно, за да не попадне солта в тях, после забелязва три фигури, които се появяват иззад дюните нагоре по брега. Мъжът, жената и красивото дете помежду им като че са без бански, но са твърде далеч, а и очите й са замъглени от водните капчици, така че девойката не е съвсем сигурна. Но добре вижда, че се държат за ръце.