Дан Симънс: Кухият човек

Чувстваше, че момчето умира.

Седна на ръба на леглото и затрепери. Мракът беше плътен, почти осезаем. Някъде вън, по пустите улици, проеча сирена, сетне отново стана тихо. В коридора отекна звънец и се чуха леки стъпки.

Сложи длан на бузата на Роби. Почувства мекотата й.

Мога да опитам пак. Да отида при тях в пустошта на света на Роби. Да бъда с тях, когато дойде краят.

Докосна темето на нещастната глава нежно, почти с благоговение. Пръстите му трепереха.

Мога да се опитам да ги спася. Да им помогна да дойдат при мен.

Пое си въздух и звукът завърши с потиснат стон. Ръката му обхвана черепа на Роби като за благословия. Да дойдат при мен къде? Във вид на споменни вълни, заключени в мозъка ми? Да ги погреба, както погребах Гейл? Да ги пренеса през живота си като лишени от душа, зрение и реч човечета… в очакване някое друго чудо като Роби да ни предложи дом?

Страните му внезапно се навлажниха и той рязко и грубо избърса сълзите със свободната си ръка, за да вижда. Правата черна коса на Роби стърчеше между пръстите му на смешни кичури. Бремън погледна падналата на пода възглавница. Би могъл да сложи край на всичко тук и сега, така че двамата души, които обича, да не се скитат повече в оная мъртва пустиня. Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират. Смъртта на синусоидните вълни в сложния им танц. Би могъл да отиде до прозореца и да се озове при тях само след секунди.

Изведнъж се сети за едно стихотворение, което Гейл му бе чела много отдавна, още преди да се оженят. Бе забравил името на поета… може би Йейтс. Спомни си само малък откъс от него:

Бремън докосна бузата на Роби за последен път, прошепна нещо на двамата и излезе от стаята.

На Бремън му трябваха три дни и три нощи, за да откара волвото на стажанта от Сейнт Луис до източното крайбрежие. Налагаше му се често да спира по отбивките на междущатското шосе, твърде изтощен и сънлив, за да продължи. В портфейла на Брадли бе намерил само триста долара, но това беше предостатъчно за бензин. По време на прехода не яде нищо.

Мостът Бенджамин Франклин край Филаделфия беше почти пуст, когато го пресече час преди изгрева. По двулентовата магистрала през Ню Джърси не се виждаха коли. От време на време смъкваше леко телепатичния си щит, но всеки път се сепваше и го вдигаше обратно, връхлетян от бученето на мисловните потоци.

Не още.

Той пропъди мигрената, примигвайки, и се съсредоточи върху шофирането, като час по час поглеждаше към жабката, мислейки за увития в парцал предмет вътре. Сети се как на една от отбивките някъде в Индиана… или може би Охайо… до него спря пикап и дребничкият шофьор с изпито лице хукна към тоалетните. Бремън потрепера от облака гняв и подозрение, който обвиваше човека, но се усмихна, когато онзи се скри вътре.

Пистолетът калибър 38 беше скрит под шофьорската седалка на пикапа. Приличаше на оръжието, което Бремън бе захвърлил в мочурището във Флорида. Под седалката имаше и още патрони, но не ги бе взел. Този в патронника щеше да му бъде достатъчен.

Когато навлезе в Лонг Бийч Айлънд и пое на север към фара Барнигът, слънцето не бе изгряло, но утринната светлина вече бледнееше над покривите. Паркира близо до фара, пусна пистолета в кафява чанта и внимателно заключи колата. Под чистачката пъхна листче хартия с името и адреса на Брадли.

Гуменките му се напълниха с още влажния пясък. Брегът пустееше. Седна на завет в извивката на една ниска дюна, така че да вижда морето.

Съблече ризата си, сгъна я грижливо на пясъка до себе си и извади пистолета от чантата. Беше по-лек, отколкото си спомняше, и леко миришеше на смазка.

Никакви магически пръчки! Никакви чудотворци! Просто окончателен край на математически съвършения танц вътре. Ако има нещо друго, скъпа Гейл, ще трябва да ми помогнеш да го открия.

Смъкна телепатичния си щит.

Болката от милион хаотични мисли лумна зад очите му, сякаш там се бе забил върхът на алпинистки пикел. Щитът автоматично се вдигна, за да притъпи шума и облекчи мъчението, както винаги, откакто за пръв път бе узнал за тази си способност.