Дан Симънс - Кухият човек

Джери!

Джереми се отскубва от кръга. Ако остана, ще унищожа всички нас. С тази мисъл той докосва бузата на Гейл. Гейл разбира какво е намислил и започва да протестира, но той я дръпва и притиска към себе си с всички сили. И двамата усещат Роби като част от единението им; телепатията на Джереми го прави още по-плътно, прибавяйки всички отсенки на чувствата, които нито човешката прегръдка, нито човешкият език са в състояние да предадат изцяло.

После се отдръпва и се обръща, преди да е променил решението си. Мъглата го поглъща почти в същия миг. През бялата пелена Роби се вижда още секунда само като гаснещо сияние — детето, впило пръсти във врата на своето мече — до размахващата ръка сянка на Гейл, после и двамата изчезват и Джереми се гмурва в студената белота.

Пет крачки през мъглата и той вече не вижда нищо, дори собственото си тяло.

Още три крачки и земята пропада под краката му.

После полита в бездната.

Стаята беше бяла, леглото беше бяло, прозорците представляваха правоъгълници от бяла светлина. Някакъв невидим монитор отчиташе по електронен път пулса му.

Бремън изстена и помръдна глава.

Под носа му съскаше пластмасова тръба с кислород. Банката на системата отразяваше светлината и той видя лилавите петна по вътрешната част на ръката си над покритата с марля игла. Тялото и главата му бяха една огромна, обща болка.

Лекарите бяха облечени в бяло. Очите му отказваха да се фокусират, тъй че продължи да ги вижда като бели размазани говорещи петна.

— Доста ни уплашихте — рече едно от тях с женски глас. Пет дни абсолютно равна ЕЕГ , долетя по-дрезгавият глас на мислите й през нащърбените дупки в мисловния му щит. Ако бяхме открили някой твой роднина, щяхме да те откачим от системата още преди няколко дни. Чудна работа.

— Как се чувствате сега? — попита гласът на един от лекарите. — Имате ли близки, на които да се обадим? По-добре да съобщя на полицията, че мистър Бремън е излязъл от почти сигурната необратима кома, както им казахме. Засега няма да ходи никъде, но по-добре да уведомя онзи детектив… как му беше името?

Той изстена и се опита да говори. Звуците, които се чуха, нямаха никакъв смисъл дори за него самия.

Белият силует на лекаря бе изчезнал, но бялото петно, което беше жена, дойде по-близо, направи нещо със завивката му и понамести системата.

— Голям късмет, голям късмет, мистър Бремън. Това сътресение на мозъка трябва да е било по-сериозно, отколкото предполагахме. Но сега всичко е наред; още няколко дни в интензивното, и…

Бремън прочисти гърло и опита отново:

— Жив ли…?

Петното се наведе толкова ниско, че той почти можа да различи чертите на лицето й. Миришеше на сироп за кашлица.

— Ама разбира се, че сме живи. Сега, когато най-лошото е зад гърба ни, можем да очакваме…

— Роби — изхриптя с толкова силно възпалено гърло, че чак си представи тръбите, натикани там. — Момчето… от моята стая… преди. Живо ли е?

Петното застина неподвижно, после се зае да подпъхва завивките му. Гласът й беше безгрижен, едва ли не шеговит.

— О, да, не се тревожете за детето. То е добре. По-скоро трябва да се тревожим за себе си, ако искаме да оздравеем. Е, има ли някой, комуто искаме да се обадим… по лични или застрахователни причини?

А ето какво си бе помислила в мига преди да заговори: Роби? Онова сляпото, умствено изостанало хлапе от 726-а? То е в много по-дълбока кома от теб, приятелче. Д-р Макмърти казва, че увреждането на мозъка му е било прекалено обширно… а вътрешните наранявания — нелекувани толкова дълго време. Дори с респиратора смятат, че няма да изкара повече от още няколко часа. Или може би дни, ако горкото дете няма късмет.

Петното продължи да говори и задава любезни въпроси, но Бремън извърна лице към бялата стена и затвори очи.

Той осъществи краткия преход в ранните утринни часове, когато коридорите бяха тъмни и тихи, с изключение на случайното прошумоляване на полата на някоя сестра и приглушените, пресекливи стенания на болните. Движеше се бавно и от време на време се хващаше за парапета по продължение на стената. На два пъти се кри в тъмни стаи, дочул мекото проскърцване на гумени подметки по пода. Стълбището беше трудно; няколко пъти трябваше да се обляга на студения метален парапет, докато черните петна, които плуваха пред очите му, изчезнат.

Роби лежеше в предишната му стая, но сега детето беше само̀ сред животоподдържащите апарати, които го заобикаляха като метални лешояди. Цветни лампи мълчаливо примигваха по различните монитори. Смаленото и изпускащо слаба неприятна миризма тяло се бе свило като зародиш, с изкълчени китки и щръкнали пръсти върху мокрите от пот чаршафи. Главата на Роби бе обърната нагоре; очите му бяха полуотворени и незрящи. Подпухналите му устни потрепваха от учестеното, накъсано дишане.