Дан Симънс - Илион

Облечен в същите животински кожи като доста по-стройните от него индиански воини, бившият схоластик Найтенхелзър се втурва помежду ни и им крещи непонятни срички. Индианците се намусват, обаче отпускат лъковете си. Същото правя и аз.

Найтенхелзър се приближава до мен.

— По дяволите, Хокънбери, какво правиш тук?

— Идвам ти на помощ.

— Не мърдай — нарежда той, пак излайва нещо на индианците и после им казва на класически гръцки: — И моля, почакайте ме, преди да сервирате печеното куче. Идвам след малко.

После ме хваща за лакътя и ме повежда обратно към потока, далеч от селото.

— Гръцки, а? — питам аз. — Какво печено куче? Той отговаря само на първата част от изречението.

— Техният език е сложен и ми е трудно да го науча.

По-лесно ми е аз да ги науча на гръцки.

Засмивам се, ала главно на хрумналата ми мисъл какво ще кажат археолозите след четири-пет хиляди години, когато разкопаят това праисторическо село в Индиана и открият чирепи от пръстени съдове с гръцки образи от Троянската война.

— Какво има? — пита Найтенхелзър.

— Нищо.

Сядаме на не много удобните камъни на отсрещния бряг на потока и разговаряме.

— Как върви войната? — пита Найтенхелзър. Забелязвам, че е поотслабнал. Изглежда здрав и доволен. Разбирам, че сигурно изглеждам точно толкова уморен и мръсен, колкото се чувствам.

— Коя война? — на свой ред го питам аз. — Имаме си нова.

Найтенхелзър, който винаги е бил лаконичен, повдига вежди и чака.

Разказвам му малко за абсолютната война, като пропускам част от по-лошите неща. Не ми се ще да се разцивря или да се разтреперя пред стария си приятел.

Той ме слуша няколко минути, после пита:

— Поднасяш ли ме?

— Не — отвръщам аз. — Бих ли си измислил всичко това? Бих ли могъл да си го измисля?

— Да, имаш право — съгласява се Найтенхелзър. — Никога не си проявявал въображение в такива неща.

Премигвам, обаче не казвам нищо.

— Какво ще правиш? — пита той.

Свивам рамене.

— Ще те спася?

Бившият схоластик се подхилва.

— Ти май имаш нужда от спасяване повече от мен. Защо да се връщам там след всичко това, дето ми го описа?

— От професионално любопитство? — предполагам аз.

— Моята специалност беше „Илиада“ — казва Найтенхелзър. — Явно с нея окончателно е приключено. — Поклаща глава и потърква бузите си. — Как е възможно да се обсади Олимп?

— Ахил и Хектор намериха начин. Аз трябва да се върна. Идваш ли с мен? Не мога да ти обещая, че някога ще можеш да се телепортираш тук.

Едрият схоластик поклаща глава.

— Оставам тук.

— Разбираш ли, че тук не си в безопасност? — Говоря бавно, като преминавам на гръцки в случай, че е позабравил английски. — От войната, искам да кажа. Ако положението се сговни, цялата Земя ще…

— Знам. Слушах те внимателно — прекъсва ме Найтенхелзър. — Оставам тук.

Изправяме се. Докосвам телепортаторния медальон, после отпускам ръка — сетил съм се.

— Имаш жена тук — казвам.

Найтенхелзър свива рамене.

— Пробутах им няколко фокуса с преобразяващата си гривна, тазера и другите играчки. Направих впечатление на клана. Или поне се престориха на впечатлени. — Усмихва се с типичната си ирония. — Те са малка група, а страната е голяма и пуста, Томас. На много километри наоколо няма други кланове. Имат нужда от нова ДНК в скромния си генофонд.

— Ами тогава действай — отвръщам и го стискам за рамото. Пак докосвам медальона, обаче се сещам за още нещо. — Все пак къде ти е преобразяващата гривна? И тазерната палка?

— Патрокъл ги взе тия неща. Всичките.

Оглеждам се нервно и хващам дръжката на меча си.

— Не се бой, отдавна го няма — успокоява ме Найтенхелзър.

— Къде е?

— Каза, че се връща в Илион при приятеля си Ахил. После ме попита накъде е Илион. Посочих му на изток и той тръгна натам… и ме остави жив.

— Божичко — промълвявам. — Сигурно в момента преплува Атлантическия океан.

— Не бих изключил тази възможност. — Найтенхелзър ми подава ръка и аз я стискам. Странно е да се ръкувам с някого след всички тия седмици на стискане на китки и лакти. — Сбогом, Хокънбери. Едва ли ще се видим пак.

— Сигурно няма — съгласявам се аз. — Сбогом, Найтенхелзър.

Ръката ми е върху телепортаторния медалъон и се каня да завъртя шайбата, когато бившият схоластик ме докосва по рамото.

— Хокънбери? — вика ме той и бързо се отдръпва, за да не се телепортира случайно заедно с мен. — Илион още ли си стои?

— О, да — потвърждавам аз.