Дан Симънс - Илион

В същия равнинен участък до Ахил и надясно от Одисей и Атридите, ала на известно разстояние, стоят Манмът, Орфу и Хокънбери. По-рано следобед Манмът беше хвърлил поглед към строяващите се войски и с помощта на троянския вожд Перим веднага бе реквизирал колесница, която докара Орфу през квантовия тунел, теглейки левитиращия йониец на въже.

Схоластикът доктор Томас Хокънбери носи наметало, доспехи и дрехи на троянски вожд и въпреки че изглежда развълнуван да стане свидетел на всичко това, също явно има известно затруднение да стои изправен. Докато хилядите воини — дори знатният Ахил — чакат почти неподвижно последните изостанали от всяка войска, човешка и безсмъртна, Хокънбери пристъпва от крак на крак.

— Нещо не е наред ли? — прошепва Манмът на английски.

— Струва ми се, че нещо пълзи в гащите ми — отвръща му Хокънбери.

Войските са се събрали. Тишината е зловеща — и от двете страни не се чува нищо освен тихото плискане на далечните вълни по каменистия бряг, цвилене на кон, впрегнат в бойна колесница, шумолене на марсиански ветрец в скалите на Олимп, свистене на летящи колесници, кръжащи във въздуха, и бръмчене на стършелови изтребители, неволно подрънкване на бронз, когато някой воин се размърда, и могъщия вездесъщ шум от десетки хиляди мъже, които се опитват да дишат спокойно.

Зевс пристъпва напред и минава през егидата като великан през водопад.

Ахил излиза в ничията земя, за да се изправи срещу бащата на боговете.

— ИМАШ ЛИ ДА КАЖЕШ НЕЩО ПРЕДИ ТИ И ТВОЯТ ЧОВЕШКИ РОД ДА ЗАГИНЕТЕ? — пита Зевс и гласът му прозвучава добродушно, ала е толкова усилен, че стига до най-далечните краища на полето, дори до мъжете в гръцките кораби.

Ахил хвърля поглед през рамо към строените зад него воини, обръща се, поглежда към Олимп и строените пред него богове, после вдига очи към извисяващия се над него бог.

— Предайте се сега — казва той — и ще пощадим живота на вашите богини, за да станат наши робини и наложници.

Деймън спа две денонощия — будеше се само когато Ада го хранеше с бульон и Одисей го къпеше. Отново се събуди за кратко следобеда, когато Одисей го избръсна, ала беше прекалено изтощен, за да говори или слуша. Не обърна внимание и на ревовете в небето, когато на другата вечер метеоритите се завърнаха, а после и на по-следващата. Не се събуди, когато нещо малко, ала летящо с няколко хиляди километра в час се заби в полето зад къщата, точно където Одисей седмици наред беше преподавал. От сблъсъка се образува кратер, широк четири и дълбок три метра. Трусът пръсна всички оцелели прозорци в Ардис Хол.

Деймън се събуди предобед на третия ден. Ада седеше на ръба на леглото му — нейното легло, както се оказа, — а Одисей се бе облегнал на касата на вратата със скръстени ръце.

— Добре дошъл, Деймън ур — тихо каза младата жена.

— Благодаря, Ада ур — отвърна той. Беше прегракнал и му се струваше, че трябва да положи прекомерни усилия само за да изхрипти няколко думи. — Харман? Хана?

— И двамата са по-добре — каза Ада. Деймън никога не беше забелязвал колко съвършено зелени са очите й. — Тази сутрин Харман стана и в момента закусва долу, а Хана отново се учи да ходи. Сега е на слънце на предната морава.

Деймън кимна и затвори очи. Изпитваше непреодолимо желание отново да се унесе в сънища. Така по-малко го болеше, а в момента дясната ръка ужасно го измъчваше и пареше. Той рязко вдигна клепачи и отметна завивката от ръката си, изпълнен със смразяващата увереност, че са я ампутирали, докато е спал, и че сега усеща само призрачна болка от призрачен крайник.

Ръката бе червена, подута, цялата в рани от страховитото ухапване на Калибан, зашити с дебел конец — но си беше на мястото. Опита се да я помръдне, да размърда пръсти. Болката го накара да ахне, ала пръстите му все пак се разшаваха, ръката му леко се повдигна. Той я отпусна върху чаршафа.

— Кой го направи? — попита Деймън след малко. — Шевовете. Слуги ли?

— Аз те заших — каза якият варварин.

— Слугите вече не функционират — каза Ада. — Навсякъде. Факсвъзлите още действат, затова получаваме вести. Слугите са извън строя, войниксите изчезнаха.

Деймън се намръщи. Опита се да разбере и не успя. Влезе Харман — подпираше се на бастун. Не беше обръснал брадата си и явно я оформяше. Седна на стола до леглото и стисна лявата ръка на Деймън. Младият мъж затвори очи за момент и отвърна на ръкостискането. Когато отново погледна, очите му бяха насълзени. От умората, помисли си той.