Дан Симънс - Илион

Заедно се изкачиха по склона в спускащия се здрач. Небето над тях продължаваше да се осветява от безшумните пламъци.

Пламъците и димът се виждаха точно зад края на горната морава, зад редицата дървета, но Ада и Одисей нямаше нужда да търсят в мрака. Тя първа ги видя — двама брадати измършавели мъже, които се приближаваха от гората. Единият беше гол, кожата му бледо лъщеше на слабата светлина, ребрата му се брояха от петнайсет метра разстояние и като че ли носеше на ръце дете в син костюм. Другият изпосталял брадат мъж бе облечен в зелена термокожа, веднага разбра Ада, но толкова оръфана и мръсна, че цветът едва се различаваше. Дясната му ръка висеше край тялото му с дланта напред и голата му китка и длан бяха мътночервени от кръв. И двамата залитаха, но вървяха.

Одисей изтегли късия си меч от ножницата.

— Не — извика Ада и блъсна ръката му. — Не, това е Харман! И Деймън! — И затича към тях през високата трева.

Харман залитна и Одисей дотича и взе човека, когото носеше, от ръцете му. Деймън се строполи на колене.

— Това е Хана — каза Одисей, остави младата жена в тревата и опипа пулса на шията й.

— Хана ли? — повтори Ада. Тази жена нямаше нито коса, нито мигли, ала очите под пърхащите клепачи бяха на младата й приятелка.

— Здрасти, Ада — каза момичето.

Ада приклекна до падналия Харман и му помогна да се обърне по гръб. Той се опита да й се усмихне. Лицето на любимия й беше ожулено и цялото в рани под бакенбардите, бузите и челото му бяха покрити със спечена кръв. Очите му бяха подути, кожата — нездраво бяла, скулите му — прекалено остри над брадата му. Трепереше и очите му горяха. Зъбите му затракаха, когато заговори.

— Добре съм, Ада. Радвам се да те видя.

Деймън бе в по-тежко състояние. Ада не можеше да повярва, че тези двама измъчени, окървавени, измършавели мъже са същите, които само преди месец толкова нехайно се бяха отправили на пътешествие. Тя пъхна ръка под мишницата на Деймън, за да не се просне по очи на земята.

— Къде е Сави? — попита Одисей.

Харман тъжно поклати глава. Изглеждаше прекалено уморен, за да говори.

— Калибан — отвърна Деймън. На Ада й се стори, че гласът му звучи като на човек, с двайсет години по-възрастен.

Метеоритната буря почти премина, грохотът и огнените кълба се отдалечиха на изток. Няколко десетки по-малки метеорити прекосиха зенита от запад на изток, почти като ежегодните августовски падащи звезди.

— Хайде да се върнем при къщата — каза Одисей, леко вдигна Хана на ръце и предложи дясното си рамо за опора на Деймън. Ада помогна на Харман да стане и преметна дясната му ръка през рамото си. Заслизаха по потъващата в сенки морава към светлините на Ардис Хол, където Одисеевите ученици и приятелите на Ада бяха запалили свещи.

— Ръката ти изглежда зле — каза Одисей на Деймън. — Когато отидем на светло, ще отрежа ръкава на термокожата и ще я погледна.

Ада нежно докосна окървавената ръка на Деймън. Той изпъшка и едва не припадна. Единствено силното рамо на Одисей и дясната ръка на Ада, която бързо го подхвана през кръста, не му позволиха да се строполи на земята. Очите му се подбелиха, после се фокусираха, той й се усмихна и продължи да върви.

— Раните ви са тежки — каза Ада. За втори път тази вечер й се плачеше. — И двамата трябва да се прехвърлите в булаторията.

Не разбра абсолютно нищо, когато двамата мъже се разсмяха — отначало колебливо и мъчително, по-скоро кашлица, отколкото смях, ала после все по-силно и искрено. Изтощени и брадати, те приличаха на досадни пияници, мятащи се в пристъпите на непонятното си веселие.

Монс Олимпус, най-високият вулкан на Марс, се издига на повече от двайсет и седем километра над околната равнина и новия океан. Диаметърът на основата му е шестстотин и петдесет километра. Върхът е почти три пъти по-висок от земния Еверест. Бели от сняг и лед, тази вечер склоновете на планината сияят почти в кървавочервено от залязващото марсианско слънце.

Назъбените скали в североизточното подножие на Монс Олимпус се издигат вертикално на пет хиляди метра. Точно в тази марсианска вечер дългата сянка на вулкана стига на изток чак до трите вулкана на Тарзис, мержелеещи се на мъглявия хоризонт.

Скоростният ескалатор, който преди обслужваше тази страна на Олимп, е разсечен на две недалеч над скалите, при това толкова чисто, сякаш е прерязал с гилотина. Мощно седемпластово силово поле, генерирано от самия Зевс — егидата — защитава целия масив от атака и искри на червената привечерна светлина.