Дан Симънс - Илион

— Много се радвам, че Хана е на сигурно място в булаторията — каза Ада.

Одисей я погледна и не каза нищо.

По залез-слънце Петър излезе от къщата, за да им съобщи, че слугите не работят.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Ада.

— Просто са паднали на земята. Не работят. Повредени са.

— Глупости — сопна се младата жена. — Слугите не се повреждат. — Въпреки че метеоритният дъжд грееше по-ярко от залязващото слънце, тя обърна гръб на гледката и поведе Одисей и Петър в Ардис Хол, като предпазливо прескачаше стъклата и нападалата мазилка.

Двама слуги бяха на пода в кухнята, още един лежеше в спалнята на втория етаж. Комуникаторите им мълчаха, манипулаторите им бяха отпуснати, малките им ръце в бели ръкавици висяха неподвижно. Никой не реагираше на смушкването, командите и ритниците. Тримата човеци излязоха навън и намериха още двама слуги, паднали на двора.

— Виждала ли си някога слуги да падат? — попита Одисей.

— Никога — заяви Ада.

Събраха се още ученици.

— Краят на света ли настъпва? — попита младата Пиън. Не бе ясно към кого се обръща.

Накрая Одисей надвика небесния рев.

— Зависи какво пада. — Той посочи с късия си як пръст пръстените, които едва се различаваха заради яркостта на метеоритната буря. — Ако това там са просто някои от големите ускорители и квантови устройства, би трябвало да останем живи. Ако е един от четирите големи астероида, на които са живели постчовеците… е, може да е краят на света… поне такъв, какъвто го познаваме.

— Какво е „астероид“? — попита Петър, вечно любопитният ученик.

Одисей поклати глава и с махване на ръка пренебрегна въпроса.

— Кога ще узнаем? — обади се Ада.

Брадатият мъж въздъхна.

— След няколко часа. Почти със сигурност до утре вечер.

— Никога не съм се замисляла сериозно за края на света — каза Ада. — Но определено не съм предполагала, че ще свърши от огън.

— Не, ако наистина свърши за нас, той ще свърши от лед — отвърна Одисей.

Кръгът от мъже и жени го погледна.

— Ядрена зима — каза гъркът. — Ако някой от тия астероиди или даже достатъчно голямо парче от астероид падне в океана или на сушата, в атмосферата ще се вдигнат толкова много останки, че температурата за няколко часа ще спадне с двайсет градуса. Небето ще се покрие с облаци. Бурята ще започне като дъжд и после ще продължи като сняг — месеци, може би векове. Тази планетна тропическа оранжерия, с която сте свикнали през последното хилядолетие и половина, ще се превърне в ледници.

На север профуча по-малък метеорит и падна някъде в гората. Замириса на дим и Ада видя далечни пламъци. Замисли се колко неизвестен е целият свят. Какво имаше в гората на север от Ардис Хол? Никога не се беше отдалечавала на повече от няколко километра от имението и изобщо от факсвъзел, при това винаги бе придружавана от войникс.

— Къде са войниксите? — изведнъж попита някой.

Никой не знаеше. Ада и Одисей обиколиха Ардис Хол, провериха в полята, на алеята и долния край на моравата, където обикновено чакаха или обикаляха войниксите. Нямаше ги. Никой от групичката на двора не помнеше да ги е виждал и преди да започне метеоритният дъжд.

— Най-после ги уплаши завинаги — опита се да се пошегува с гърка Ада.

Той отново поклати глава.

— Това не е на добре.

— Мислех, че не обичаш войниксите — учуди се младата жена. — Ти съсече един мой войникс през първия си ден тук.

— Замислили са нещо — отвърна Одисей. — Може би най-после е настъпил техният час.

— Моля?

— Нищо, Ада ур . — Той хвана ръката й и я потупа. „Като баща“ — каза си Ада и глупаво, смайващо, заплака. Все си мислеше за Харман, за объркването и гнева си, когато й беше казал, че иска да й помогне да избере него за баща на детето й, че иска детето да знае кой е баща му. Тогава това й се бе сторило нелепо, почти неприлично, ала сега го смяташе за напълно разумно. Тя здраво стисна ръката на Одисей и заплака.

— Вижте! — извика Пиън.

Към Ардис се спускаше по-тъмен метеорит, но под по-малък ъгъл от всички други. Въпреки това оставяше огнена следа в помръкващото небе — слънцето най-после беше залязло, — ала опашката му повече приличаше на истински пламъци, отколкото на свръхнагорещена плазма.

Сияещият обект описа кръг и сякаш падна от небето някъде зад дърветата над горната морава.

— За малко — с разтуптяно сърце въздъхна Ада.

— Това не беше метеорит — отвърна Одисей. — Остани тук. Ще отида да проверя.

— Идвам с теб — заяви тя. И когато брадатият грък отвори уста да възрази, просто му каза: — Това е моята земя.