Дан Симънс - Илион

— Харман те разбра, но не и аз — каза тя. — Каква битка имаш да водиш първо?

Младият мъж засрамено сви рамене.

— Деймън? — Гласът й предполагаше, че ще седи тук, докато не й отговори, а в момента той нямаше сили да стане и да се отдалечи.

— На едно място, което се казва Ерусалим, има син прожекторен лъч, който се издига в нощта — накрая отвърна Деймън. — И в тази светлина са впримчени повече от девет хиляди души от народа на Сави. Девет хиляди евреи. Каквото и да означава „евреи“.

Ада го погледна неразбиращо. Деймън се сети, че тя още не е чула тази част от историята. Всички те бавно се учеха на изящното изкуство на разказвачеството — това запълваше осветените от свещи вечери с нещо друго освен миене на съдове.

— Преди обещаната от Одисей война да дойде тук, преди да нямам друг избор, освен да участвам в колосална битка, която не разбирам, ще освободя ония девет хиляди души от проклетата синя светлина — тихо, но решително заяви Деймън.

— Как? — попита Ада.

Той се засмя — спокоен, искрен смях, нещо, на което се беше научил през последните два месеца — и призна:

— Нямам абсолютно никаква представа.

После с усилие се изправи, позволи на Ада да му помогне и двамата един до друг се заизкачваха към Ардис Хол. Някои ученици вече палеха фенерите на масата, въпреки че оставаше час до вечерята. Тази вечер бе ред на Деймън да помага в кухнята и той се опитваше да си спомни за кое блюдо отговаря. Надяваше се да е за салатата.

— Деймън? — Ада беше спряла и го гледаше.

Той отвърна на погледа й. Знаеше, че младата жена вечно ще обича Харман и това, кой знае защо, го изпълваше с щастие. Навярно бе заради раните и изнемогата, ала вече не искаше да прави секс с всяка срещната жена. След метеоритната буря не бе срещал много нови жени.

— Как го направи, Деймън? — попита Ада.

— Кое?

— Да убиеш Калибан.

— Не съм сигурен, че съм го убил.

— Но си го победил — заяви младата жена почти свирепо. — Как?

— Имах тайно оръжие. — И докато изричаше думите, той осъзна верността им.

— Какво? — упорстваше Ада. Нощните сенки по полегатата морава бяха дълги и меки, нощното небе красиво сияеше над Ардис Хол, ала Деймън виждаше тъмните облаци, които се трупаха на хоризонта.

— Гняв — накрая отвърна той. — Гняв.

Около три седмици след началото на войната, която ще сложи край на всички войни — без майтап, — аз използвам златния си медальон, за да се телепортирам на другата страна на света. Бях обещал на Найтенхелзър да се върна и обичам да изпълнявам обещанията си, когато мога.

Тръгнах посред нощ илионско-олимпийско време, напуснах съвета в една от новите бомбоубежищни шатри, в която Ахйл в момента заседава с оцелелите си вождове, и после просто се телепортирах, като знаех, че цялото това персонално квантово телепортиране скоро ще е само спомен.

Озовавам се на тревист склон. В праисторическа Северна Америка е слънчева утрин. Около Илион напоследък не расте много трева, нито в кървавите равнини на Марс.

Спускам се по склона към потока, минавам през него и навлизам в гората. Мигам, за да свикна със светлината и относителната тишина. Няма взривове, няма викове на умиращи, няма богове, телепортиращи се сред хаос от крещящи мъже и цвилещи коне. За около минута се безпокоя, че евентуално може да има индианци, обаче после сам се присмивам на себе си. Напоследък не нося божествена броня, нито вълшебен шлем на Хадес и преобразяваща гривна, обаче имам бронзово-дурапластови доспехи. И мога да използвам меча, който виси на пояса ми, и лъка, преметнат през рамото ми. Естествено, ако срещна Патрокъл и ако е успял да се въоръжи, и ако е злопаметен — а кой от тия ахейски герои не е? — не бих заложил много на шансовете си.

Майната му. Както казват Ахил и главен центурион Меп Аху — „Без кураж няма слава“.

— Найтенхелзър! — викам в гората. — Кийт!

Въпреки че си дера гърлото да крещя, минава цял час, докато го открия, и успявам само защото случайно се натъквам на индианско село на една полянка, отдалечена на около половин километър от мястото, където съм се телепортирал. В това село няма типита, а само примитивни колиби от клони, листа и чим. В центъра гори огън. Изведнъж се разлайват кучета, жените се разпищяват и събират децата, шестима индианци грабват първобитните си лъкове и се прицелват в мен.

Свалям красивия си кедров лък, изработен от занаятчии в далечния Аргос, поставям красивата си стрела с плавно, опитно движение и се прицелвам в тях, готов да ги пронижа всичките в черния дроб, докато техните глупави подострени пръчки отскачат от бронята ми. Освен ако не ме улучат в лицето или окото. Или в гърлото. Или…