Дан Симънс - Илион

— Метеоритната буря утихва, всяка вечер е все по-слаба — каза Харман. — Обаче има жертви. Загинали. Само в Уланбат са убити над сто души.

— Загинали ли? — повтори Деймън. Тази дума от много отдавна не бе имала истинско значение.

— Трябва да се научите да погребвате мъртвите си — обади се Одисей. — Не да ги прехвърляте по факса за щастлив вечен живот като безсмъртни постчовеци на пръстените. Хората погребват мъртвите и се опитват да се грижат за ранените.

— А кратерът Париж? — успя да попита Деймън. — Майка ми?

— Добре е — успокои го Ада. — Този град не пострада. Имаме куриери, които ежедневно ни носят новини. Тя ти прати писмо, Деймън — бои се да се прехвърля по факса, докато положението не се успокои. Много хора се страхуват. След края на слугите, изчезването на войниксите и прекъсването на електричеството навсякъде, повечето хора не искат да пътуват, освен ако не им се налага.

— Защо няма електричество, но факсвъзлите още работят? Къде са войниксите? Какво става?

— Не знаем — отвърна Харман. — Обаче метеоритният дъжд не доведе до… как го нарече Просперо? Изчезване на вида. Можем да сме щастливи за това.

— Да — съгласи се Деймън, но си мислеше: „Значи Просперо, Калибан и смъртта на Сави са били истински, а не само сън?“ Отново помръдна дясната си ръка и болката отговори на въпроса.

Влезе Хана — само по бяла риза. По главата й бе набол мъх. Лицето й изглеждаше по-човешко и живо във всички отношения. Тя се приближи до Деймън, като внимаваше да не докосва ръката му, наведе се и силно го целуна по устните.

— Благодаря ти, Деймън. Благодаря ти — каза тя, когато откъсна устни от неговите. И му подаде мъничка незабравка, откъсната на двора. Той неловко я хвана с лявата си ръка.

— Моля — отвърна младият мъж. — Целувката ми хареса. — Наистина. Сякаш никога не се бе целувал — той, Деймън, най-големият женкар на света.

— Ето нещо интересно. — Хана разтвори другата си ръка и показа торински саван. — Намерих го долу до старата дъбова маса, обаче вече не работи. Опитах още два. Нищо. Даже саваните не работят.

— Възможно е гърцко-троянската бойна драма да е приключила — предположи Харман, вдигна извезаните вериги на тъканта към челото си, после захвърли савана настрани. — Може торинската история да е свършила.

Одисей, който гледаше през прозореца синьото небе и зелената морава, се обърна към тях.

— Съмнявам се — възрази той. — Подозирам, че истинската война тепърва започва.

— Знаеш ли нещо за торинската драма? — попита Хана. — Нали каза, че никога не си лягал под савана?

Гъркът сви рамене.

— Преди близо десет години двамата със Сави разпространихме торинските савани. Аз донесох прототипа от… отдалеч.

— Защо? — промълви Деймън.

Одисей разпери ръце.

— Войната наближаваше. Хората на земята трябваше да научат нещо за нея, за нейните ужаси и красота. Трябваше да научат нещо и за хората от историята, за Ахил, Хектор и другите. Даже за мен.

— Защо? — повтори Хана.

— Защото войната наближава.

— Ние не участваме в нея — посочи Ада.

Одисей скръсти ръце.

— Ще участвате. Още не сте на предните линии, но те идват насам. Ще участвате в този сблъсък независимо дали го желаете.

— Как може да участваме в него? — учуди се Ада. — Та ние не можем да воюваме. И изобщо не искаме да се научим.

— След няколко седмици шейсетина от младежите, които останаха тук, ще знаят нещичко по този въпрос — отвърна брадатият воин. — А когато настъпи моментът, от тях ще зависи дали ще пожелаят да воюват. Винаги е било така. — Той посочи Харман. — Ако щеш вярвай, обаче твоят скутер може да се поправи. Работя по въпроса и след десетина дни може би ще е готов.

— Не искам да гледам битки — настоя Ада. — Не искам да има война.

— И имаш всички основания — каза Одисей.

Ада сведе лице, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. Когато опря юмрук върху леглото, Деймън постави пръстите си до нейните и й подаде незабравката на Хана. После се унесе.

Събуди се в мрак и лунна светлина. На леглото до него седеше някаква фигура. „Калибан!“ Инстинктивно вдигна дясната си ръка и сви юмрук. Пред очите му избухнаха звезди от болка.

— Спокойно — каза Харман и се наведе, за да намести бинтованата му ръка. — Спокойно, Деймън.

Младият мъж се задъхваше, опитваше се да не повърне от болка.

— Помислих те за…

— Знам.

Деймън седна на леглото.

— Смяташ ли, че е мъртъв?

Силуетът до него поклати глава.

— Не знам. Самият аз се питам… мисля за това. За двамата.