Дан Симънс - Илион

— За двамата ли? — учуди се Деймън. — Сави ли имаш предвид?

— Не… Искам да кажа, да, и за нея мисля много… обаче имах предвид Просперо. Холограмата на Просперо, който каза, че е само ехо на сянка или нещо подобно.

— И какво?

— Мисля, че това всъщност беше самият Просперо — промълви Харман и се наведе към Деймън. — Мисля, че някак си е бил заточен в астероидния град на постчовеците, той го наричаше „моя остров“, също както Калибан беше заточен там.

— От кого?

Харман се отдръпна и въздъхна.

— Не знам. Напоследък не знам нищо.

Деймън кимна.

— Трябваше ни много време, за да научим достатъчно и да проумеем, че никой от нас не знае абсолютно нищо, нали, Харман?

Възрастният мъж се засмя. Но когато отново заговори, тихият му глас беше сериозен.

— Боя се, че сме ги освободили.

— Кого сме освободили? — прошепна Деймън. Допреди секунда изпитваше глад, вълчи глад, ала сега коремът му сякаш беше пълен с ледена вода. — Калибан и Просперо?

— Да.

— А може да сме ги убили — решително заяви младият мъж.

— Да. — Харман се изправи и го стисна за рамото. — Ще те оставя да поспиш. Благодаря ти, Деймън.

— За какво?

— Благодаря ти — повтори Харман и излезе от стаята.

Деймън изтощено се отпусна върху възглавниците, ала сънят не идваше. Той се вслушваше в нощните звуци, които долитаха през счупения прозорец: щурци, нощни птици, които не можеше да назове, жаби, крякащи в езерцето зад къщата, шумолене на листа под нощния ветрец, и усети, че се усмихва.

„Ако Калибан е жив, ще е адски жалко. Обаче и аз съм жив. Жив съм“.

После заспа — чист сън без сънища, който продължи, докато Ада не го събуди един час след изгрев слънце с първата му истинска закуска от пет седмици насам.

В една хладна, но красива вечер след четири дни Деймън се разхождаше сам в градината. По склона към него се спуснаха Ада, Харман, Хана, Одисей, Петър и младата Пиън.

— Скутерът е поправен — каза гъркът. — Или поне може да лети. Искаш ли да наблюдаваш изпитателния полет?

Деймън сви рамене.

— Не особено. Обаче искам да знам какво ще правите с него.

Одисей погледна Петър, Пиън и Харман.

— Първо аз ще отида на разузнаване. Ще видя какви са щетите от метеоритния дъжд в района, ще проверя дали машината ще може да ме закара чак до брега.

— А ако не може? — попита Харман.

Бе ред на брадатия воин да свие рамене.

— Ще се прибера пеш.

— Къде ще се прибереш? — сбърчи вежди Деймън. — И колко време ще ти трябва, за да стигнеш дотам, Одисей ур ?

Гъркът се усмихна, ала очите му излъчваха ужасна тъга.

— Ех, само да знаехте — промълви той. — Само да знаехте. — И следван от двамата си млади ученици и Хана, варваринът се заизкачва по склона към къщата.

Харман и Ада тръгнаха с Деймън.

— Какво е намислил? — попита младият мъж.

— Отива да търси войниксите — отвърна Харман.

— И после?

— Не знам. — Харман вече не се нуждаеше от бастун, но казваше, че е свикнал с него, и сега го използваше, за да поваля бурените сред цветята.

— По-рано слугите плевяха градината — отбеляза Ада. — Аз се опитвам, обаче съм толкова заета с готвене, пране и всичко останало…

Харман се засмя и каза:

— Напоследък трудно се намират добри помощници.

И прегърна Ада през кръста. Младата жена му отправи поглед, който Деймън не можеше да разтълкува, ала знаеше, че е важен.

— Излъгах те — каза му Харман. — И двамата знаем, че Одисей ще нападне войниксите, ще им попречи да извършат онова, с което са се заели.

— Да — потвърди Деймън. — Знам.

— И ще използва тази война, за да подготви учениците си за истинската — продължи по-възрастният мъж, загледан в бялата къща на хълма. — Той се опитва да ни учи да се сражаваме, преди да започне истинската битка. Казва, че ще познаем началото — че войната ще започне като вихрени сфери, отварящи се дупки в небето, пренасящи ни в нови светове и прехвърлящи нови светове при нас.

— Знам — повтори Деймън. — Чувал съм го.

— Той е луд.

— Не е.

— Ще отидеш ли на война с него? — попита Харман. Явно самият той много пъти си бе задавал този въпрос.

— Не срещу войниксите. Освен ако не се налага. Първо имам да водя друга битка.

— Знам — отвърна възрастният мъж. — Знам. — И целуна Ада. — Ще се видим в къщата. — И се отдалечи сам по склона с едва забележимо накуцване.

Деймън изведнъж усети, че силите са го напуснали. Бяха стигнали до дъсчена пейка с изглед към долната морава и потъващата в привечерни сенки речна долина и той с облекчение седна. Ада се настани до него.