Дан Симънс - Илион

Вече не съществуваше булатория, в която да прехвърлят мъртвото му тяло и да го възкресят за по-малко от две денонощия, нямаше сини червеи — каквото се случеше сега, щеше да е завинаги.

„Не ме е страх“.

Виждаше зверските очи, разлигавената муцуна, люспестите плещи и отново си помисли колко материален е Калибан. Спомни си отвратителната розовина на голия скротум и пенис на съществото, които беше зърнал в пещерата.

Когато Калибан отново разтвори зъби, за да го нападне, Деймън осъзна, че няма да може за трети път да блокира атаката към гърлото си. Посегна надолу с лявата си ръка, напипа меките топки и ги стисна с всички сили, които му бяха останали.

Чудовището отметна глава, изрева толкова силно в редкия въздух, че викът му отекна в почти безвъздушното пространство, и се опита да се отскубне. Деймън се сви и стисна и с другата си ръка — тя кървеше, но пръстите му се движеха. Остави се Калибан да го повлече, докато се гърчеше и риташе, за да се освободи. Представи си, че мачка домати със силните си ръце, със своите човешки ръце, представи си, че изстисква сок от портокали — сега целият му свят се свеждаше до волята да се държи и да стиска — и съществото отново изрева, замахна с дългата си ръка и удари Деймън достатъчно силно, за да го отхвърли от себе си.

Няколко секунди младият мъж не беше в състояние да се защитава и дори не знаеше къде е. Ала чудовището не се възползва от тези секунди — бе прекалено заето да размахва ръце, да вие и да се присвива, високо вдигнало люспестите си колене в опит да приклекне и да се прегърби във въздуха. Когато зрението на Деймън започна да се прояснява, той видя как Калибан се мята обратно на терасата, вкопчва се в парапета, прехвърля се и скача към него, протегнал напред дългите си ръце.

Деймън слепешком заопипва сред столовете и масите, намери желязната тръба, вдигна я с две ръце над рамото си и свирепо замахна към слепоочието на Калибан. Разнеслият се звук го изпълни със задоволство. Главата на чудовището отскочи настрани, размахващите се ръце и торс се стовариха отгоре му, ала младият мъж отметна звяра от себе си — усещаше, че дясната му ръка се вцепенява — пусна тръбата, хвърли се към парапета на терасата и се оттласна към полупропускливия вход на десет метра нагоре.

Прекалено бавно.

По-привикнал към слабата гравитация и тласкан от непонятна за човешките същества омраза, Калибан се отблъсна от стената на терасата, хвана парапета с пръстите на краката си, приклекна, скочи и изпревари Деймън във въздуха към бялата плоскост.

Видял, че няма да спечели надпреварата до стъклото, Деймън се хвана за един трегер, който стърчеше на около четири и половина метра под мембраната и спря полета си. Калибан се приземи на перваза с протегнати напред ръце и препречи пътя към белия квадрат. Младият мъж видя, че не може да заобиколи тези яки ръце, тези дълги нокти. Болката от разкъсаната му и нахапана ръка внезапно стигна до ума и тялото му като електрически удар и той усети усилващата се вцепененост, предупреждаваща за слабостта и шока, които скоро щяха да последват.

Калибан отметна глава назад, пак изрева и оголил зъби, запя:

— Каквото мразя аз, Той тачи — каквото аз изяждам, Той възславя! Не твой другар — а мръвка повече за мен! — Чудовището се готвеше да се хвърли върху Деймън, щом той се обърнеше да побегне.

Деймън видя пресните белези по гърдите му и мрачно се усмихна.

„Сави го рани. Не умря без съпротива. И аз няма да му се дам без борба“.

И вместо да се обърне и да побегне, той клекна, събра всички сили, наведе глава и се хвърли право към гърдите на Калибан.

Трябваха му две-три секунди, за да прекоси разстоянието, ала за миг чудовището изглеждаше прекалено изненадано, за да реагира. Храната не се държеше така нахално — плячката не биваше да напада. После Калибан разбра, че вечерята му идва при него и дори му носи така желаната термокожа, и оголи всичките си зъби в усмивка, която се превърна в ръмжене. И обгърна жертвата си с ръце и крака в хватка, която нямаше намерение да разхлаби, преди да я изяде.

Заедно минаха през мембраната. Деймън се почувства така, сякаш разкъсва завеса от тънък тюл. Ревът на Калибан изведнъж секна и се озоваха в ледена тишина. Запремятаха се в космоса. Човекът притискаше към себе си чудовището също толкова яростно, колкото го стискаше то, и опипваше с лявата си ръка под долната челюст на Калибан в опит да задържи зъбите му на разстояние за девет-десет секунди, колкото си мислеше, че са му нужни.