Дан Симънс - Илион

Калибан го чакаше на вътрешния перваз. Чудовището се хвърли към главата му с идеално изчислена траектория, ала силовото поле го спря и тялото му отскочи и се преметна във въздуха в средата на кулата.

Деймън зави, като постепенно свикваше с управлението, и завъртя ръкохватката за повече енергия. Аероскутерът се движеше със сто-сто и десет километра в час. Калибан вдигна поглед, кървящите му очи се облещиха… и носът на машината се заби в корема му и го запрати в трегерите и стъклото на отсрещната стена.

На Деймън му се искаше да остане и да си поиграе, копнееше да го направи, въпреки разкъсващата болка в дясната ръка, ала приятелите му умираха долу. Той зави и се понесе към „улицата“ на повече от деветдесет етажа под кулата.

Аероскутерът лъкатушеше, забиваше се в гъстите гори от водорасли и вдигаше във въздуха облаци мъртва трева, но Деймън постепенно изравни траекторията и успя да набере скорост. След двайсетминутно плуване от булаторията сега измина обратния път за три минути.

Входната стена не бе достатъчно широка за скутера. Той го отдръпна назад, даде мощност и направи полупропускливата мембрана постоянно пропусклива. Парчета стъкло, метал и пластмаса последваха машината, докато летеше между тъмните празни резервоари. Деймън потрепери, когато зърна в някои от тях белите трупове на хората, които не бяха успели да спасят навреме. После спря, изключи силовото поле и скочи до двете тела на пода.

Харман беше облякъл Хана със синята термокожа и през последните минути бе останал само с осмозната маска. Голият му торс изглеждаше натъртен и блед на светлината от фаровете на скутера. Устата на Хана беше широко отворена, сякаш в напразен сетен опит да вкара повече въздух в дробовете си. Деймън не губи време да провери дали са живи, а като използваше само лявата си ръка, ги замъкна в двете места отстрани на своето. Накрая скочи за последен път, метна раницата на Сави отзад и хвърли пистолета върху страничната облегалка на своето място, преди да задейства силовото поле.

— Чист кислород — каза той, когато кабината се херметизира. Чистият студен въздух се сгъсти и на Деймън му се зави свят. Той припряно насочи ръка към виртуалния пулт и в бързината задейства няколко аларми, преди да открие бутона за отоплението. От пулта и няколко вентилационни отвора нахлу топъл въздух.

Харман се закашля пръв, последван след няколко секунди и от Хана. После клепачите им запърхаха и двамата отвориха очи.

Деймън глупаво им се ухили.

— Къде… къде… — хрипливо попита възрастният мъж.

— Спокойно — отвърна Деймън и бавно насочи аероскутера към изхода на булаторията. — Не бързай.

— Няма… време… — задъхано каза Харман. — Линейният… ускорител.

— Уф, мама му стара! — изпъшка Деймън. Беше забравил за връхлитащия ускорител и изобщо не бе поглеждал, за да види дали се приближава.

Той натисна щурвала напред, профуча през дупката на мембраната и се понесе към изхода на кулата.

В кулата нямаше и следа от Калибан. Деймън направи широк завой, мина през изходната плоскост на кулата и се понесе в космоса.

— Боже Господи! — ахна Харман.

Хана изпищя — първият звук, който издаваше, след като я бяха извадили от резервоара.

Трикилометровият линеен ускорител беше толкова близо, че колекторният пръстен на носа му запълваше две трети от небето над тях и скриваше слънцето и звездите. Дюзите, разположени по абсурдно дългата структура, правеха последни корекции на курса преди сблъсъка. Деймън не знаеше имената на всички части и приспособления, ала можеше да различи всеки детайл на лъскавите скоби, полираните пръстени, надупчени от безброй микрометеоритни удари, охлаждащите спирали, дългото медно обратно въже над главното ядро на ускорителя, далечните инжектори и сферата на самата уловена космическа дупка. Структурата се уголемяваше пред очите им, засенчи и последните звездни сянката й покри кристалния град под тях.

— Деймън… — започна Харман.

Младият мъж вече действаше — натискаше щурвала напред и профучаваше над кулата, града, астероида, насочил се към синята дъга на Земята, докато линейният ускорител изминаваше последните неколкостотин метра зад тях.

За миг градските кули се озоваха над скутера, после сферата на космическата дупка се блъсна в тях, безшумно се сви в себе си и ускорителят сякаш се сгъна в нищото.

Тримата човеци се обърнаха да гледат сблъсъка.

Нямаше звук. Това най-силно порази Деймън — абсолютната тишина на момента. Нямаше вибрации. Нямаше ги обичайните земни елементи, придружаващи ужасен катаклизъм.