Дан Симънс - Илион

Термокожата моментално реагира на вакуума — плътно обхвана тялото на Деймън и се херметизира като скафандър, запечати дори молекулярните пролуки, през които можеше да изтича въздух, кръв или топлина. Осмозната маска наду прозрачния визьор и превключи на пълно пречистване на рециклирания въздух. Охлаждащите тръбички в термокожата позволяваха потта на Деймън да тече бързо по каналите и да охлажда обърнатата му към слънцето страна, докато телесната температура се прехвърляше към онази част на тялото му, която оставаше на сянка. Всичко това се случи за стотна от секундата и Деймън изобщо не го забеляза. Беше прекалено зает да натиска челюстта и муцуната на Калибан нагоре, за да задържи зъбите му на разстояние от гърлото и рамото си.

Чудовището обаче се оказа прекалено силно — разтърси глава, освободи се от отслабващата съпротива на Деймън и разтвори паст, за да изреве, преди да му изтръгне гръкляна.

Въздухът напусна гърдите и устата му като вода от пробита кратунка. Лигите му замръзнаха в пространството. То се опита да запуши с длани ушите си, ала закъсня — в космоса полетяха кръгли капки от спуканите му тъпанчета, закипяха във вакуума и след малко повече от секунда кръвта във вените на Калибан също завря.

Очите му започнаха да се издуват, от пробитите му ушни канали бликна още кръв. Муцуната му се отваряше и затваряше като на риба, той безшумно се давеше във вакуума, мъчеше се да си поеме въздух, ала въздух нямаше. Изцъклените му очи започнаха да замръзват и да побеляват.

Деймън се отскубна от него, запремята се по външната тераса, едва не отплува безпомощно в космоса, но се хвана за решетката на парапета и се изтегли до аероскутера, който беше завързан за металната повърхност. Не искаше да бяга. Не искаше да обърне гръб на Калибан. Искаше да остане и да убие мятащото се чудовище със собствените си ръце.

Ала разкъсаната му дясна ръка висеше безполезна.

„Харман. Хана“.

Ако Калибан бе човек, отдавна щеше да умре незащитен в космоса — макар да не знаеше почти нищо за съвета, Деймън инстинктивно го разбираше — ала той не беше човек. Като храчеше кръв и замръзнал въздух — приличаше на някаква ужасяваща комета с кипяща в пространството повърхност, той се премяташе, размахваше ръце, намери опора върху металната решетка на терасата и се оттласна през полупропускливата стена, обратно във въздуха и относителната топлина.

Деймън бе прекалено зает, за да му обърне внимание. Той легна по корем върху възглавниците и погледна металната плоскост, където трябваше да е виртуалният пулт. Беше изключен.

„Как да го задействам? И ако успея, какво да направя? Как го запалваше Сави?“

Умът му бе празен. Пред очите му танцуваха черни точици. Задъхваше се и му се виеше свят, докато отчаяно се опитваше да си представи как Сави бе управлявала скутера. Не си спомняше.

„Успокой се. Спокойно. Спокойно. — Това бе неговият глас, ала в същото време не беше — по-възрастен, по-уравновесен, весел. — Овладей се“.

Направи го. Първо си наложи да диша равномерно, после забави сърдечния си ритъм и съсредоточи зрението и ума си.

„Тя не използваше ли словесни команди?“ Това не му вършеше работа в космоса. Нямаше въздух, нямаше и звук — знаеше го от Сави. Или от Харман. Напоследък научаваше всевъзможни неща от различни хора. Тогава как? Насили се да се отпусне още повече, затвори очи и се опита да си представи Сави още на айсберга през онази първа нощ на полета.

„Тя прокара ръка върху този нисък обтекател, до ръкохватката“.

Деймън плъзна напред лявата си ръка. Появи се виртуален пулт. Като затваряше очи, когато се налагаше да си спомни нещо по-ясно, той изпълни командните последователности. Силовото поле се задейства и го притисна към възглавниците. След миг се разнесе рев и го накара да отвори очи, но това бе само нахлуването на въздуха в херметизираната кабина. С въздуха се чу глас:

— Ръчно управление или автопилотен режим?

Младият мъж вдигна осмозната си маска и едва не се разплака, когато вдиша първата глътка чист въздух от цял месец.

— Ръчно управление — каза той.

Ръкохватката се появи пред него, заобиколена от виртуално сияние. Деймън я стисна в лявата си ръка. Беше плътна.

Той издигна аероскутера на три метра над металната тераса, премести щурвала, подаде енергия към задните дюзи, отклони се от курса, бързо се върна, преди да се блъсне в метала, вместо в прозореца, и се заби в полупропускливия квадрат с шейсет — шейсет и пет километра в час.