Дан Симънс - Илион

Катаклизъм обаче имаше.

Кристалният град избухна на милиони късчета блестящо стъкло и горящ газ, които се разлетяха във всички посоки. Грамадни разширяващи се огнени кълба блъвнаха на два, три, петнайсет километра в космоса, сякаш за да настигнат бягащия аероскутер, ала после пламъците като че ли се свиха навътре — като видеозапис, гледан отзад-напред — и погълнаха остатъците от кислород.

Градът от другата страна на астероида се откъсна от повърхността на скалата и се пръсна по хиляди отделни траектории; разхвърча се стъкло, стомана и какво ли не още.

Миг след първия удар целият астероид се разтърси и прати концентрични вълни прах и газ в космоса след останките от града. А после се разчупи.

— Бързо! — възкликна Харман.

Деймън не знаеше какво прави. Беше насочил кораба към Земята с пълна скорост, летеше пред пламъците, останките и вълните от замръзнали газове, ала сега по целия виртуален пулт мигаха червени, жълти и зелени лампи. Нещо повече, извън скутера най-после се чуваше звук — подозрително съскане и пращене, което след секунди се усили до ужасяващ рев. Около корпуса на скутера се появи оранжево сияние, което бързо се превърна в кълбо от пламък и синя електрическа плазма.

— Какво става? — извика Хана. — Къде сме?

Младият мъж не й обърна внимание. Не знаеше какво да прави с щурвала. Ревът се усилваше, пламъците около тях се сгъстяваха.

— Скутерът ли се повреди? — попита Харман.

Деймън поклати глава. Съмняваше се. Предполагаше, че е свързано с навлизането в земната атмосфера с такава скорост. Веднъж в дома на един приятел на майка му в кратера Париж — бе на шест-седем години, — въпреки нейните заръки да не прави така, той се беше спуснал по един дълъг парапет и се бе плъзнал на четири крака по дебелия килим. Пареше го толкова ужасно, че не повтори опита си. И сегашното триене му се струваше подобно.

Реши да не разкрива теорията си пред Харман и Хана. Просто му се струваше глуповата.

— Направи нещо! — надвика рева и пращенето Харман. Косата и брадите на двамата мъже се бяха изправили насред цялото това електрическо безумие. Хана — напълно обезкосмена, дори без вежди — се озърташе, като че ли се е събудила в лудница.

Преди шумът да заглуши всичко друго, Деймън извика на виртуалния пулт:

— Автопилот!

— Задействане на автопилота? — Неутралният глас на скутера едва се чу. Младият мъж усещаше топлината през силовото поле и знаеше, че това не е добре.

— Задействай автопилота! — с всички сили извика той.

Силовото поле обгърна тримата пътници, здраво ги притисна към местата им, аероскутерът се преобърна наопаки и двигателите на кърмата развиха такава мощност, че на Деймън му се струваше, че зъбите му ще изпадат от устата му. Ръката ужасно го болеше под натиска на ускорението.

— Връщане към предварително въведената траектория? — идиотски спокойно попита скутерът.

— Да — изрева Деймън. Шията му се бе сковала и беше убеден, че гръбнакът му скоро ще се прекърши.

Задействаха се още дюзи, машината сякаш заподскача като камък по езерна повърхност, обгърнаха ги още по-гъсти пламъци — и поле курсът им някак си се стабилизира.

Деймън вдигна глава.

Летяха — летяха толкова високо, че Земята над тях още бе заоблена, толкова високо, че планините се различаваха само по снежните си шапки на кафявия и зеления фон, но летяха. Наоколо вече имаше въздух.

Младият мъж извика радостно, прегърна облечената в синя хермокожа Хана, отново извика и триумфално размаха юмруци към небето.

И се вцепени с вдигнати ръце и очи, и изпъшка:

— Мама му стара!

— Какво става? — попита голият Харман: само осмозната маска висеше на шията му. После също погледна нагоре и повтори: — Мама му стара!

Първото от хиляди огнени кълба — останки от града, линейния ускорител или разбития астероид — профуча на километър от тях, като оставяше петнайсеткилометрова вертикална следа от пламък и плазма, и едва не преобърна скутера. От пламтящото небе го последваха още.

Манмът стигна на Хълма на трънените храсти тъкмо когато по рампата на космическия кораб слязоха девет високи черни фигури. Бяха хуманоидни, но и насекомоподобни, двуметрови, покрити с лъскава дурапластова броня и с каски, отразяващи света около тях като полиран оникс. Ръцете им напомниха на Манмът за изображенията на крайници на торен бръмбар — мъчително извити, криви, бодливи и покрити с черни тръни. Всички носеха сложни оръжия, които наглед тежаха най-малко по петнайсет килограма. Фигурата начело спря сред прашния вихър и посочи право към Манмът.