Дан Симънс - Илион

Едва след като разкъса мембраната с острия край на тръбата, проби в нея дупка с човешки ръст и заплува при все по-слабата гравитация и сгъстяващия се мрак и студ извън булаторията, той осъзна, че не е споделил с Харман плана си да се върне със скутера — някак си да го вкара през стената и да ги вземе. „Е, вече е късно да му го кажа“.

С усилие беше следвал Сави и Харман, когато преди месец — преди цяла вечност — тримата бяха обикаляли кристалния град, но сега плуваше в редкия въздух като морско създание, като орбитална видра, винаги намираше идеалното място, от което да се оттласне в най-подходящия момент, почти без усилие гребеше във въздуха с трите си свободни крайника, изпълняваше салта и пируети със съвършена точност, за да намери следващата греда, маса или дори постчовешки труп, от които да се отблъсне за следващата отсечка от пътя си.

И въпреки това не бе достатъчно бърз. Усещаше, че времето печели това надбягване, дори само като погледнеше стените на кристалния град, тяхното помръкващо сияние, хвърлящо във все по-дълбок мрак водораслите и осеяните с трупове тераси — тук нямаше прозрачни плоскости, през които да види връхлитащия линеен ускорител. „Дали ще го чуя, когато разбие кристалния покрив, или въздухът е прекалено рядък, за да пренася звука?“

Прогони въпроса от главата си. Когато се случеше, щеше да разбере.

Едва не подмина кристалната кула и задъхан се спря под стотиците етажи, издигащи се в мрака над него.

Стъпи на пода, хвана тръбата с две ръце, завъртя се, използвайки само лещите на термокожата, за да гледа в мрака. Наоколо плуваха хуманондни фигури, някои съвсем наблизо, но безцелното им премятане подсказваше, че навярно са постчовеци, а не Калибан. Навярно.

Деймън пъхна тръбата под мишница, приклекна, спомни си позата на Калибан, имитира я и се оттласна с всичките останали в ръцете и краката му сили. Понесе се нагоре, само че бавно, прекалено бавно. Когато стигна до първата тераса на двайсет, двайсет и пет метра височина, вече му се струваше, че едва се движи, и разбираше, че е ужасно слаб, докато отново се оттласваше от парапета.

Сенките наоколо бяха прекалено много. Калибан можеше да се нахвърли върху него от всяка тераса, ала Деймън не можеше да направи нищо, за да предотврати това — не биваше да се отдалечава от стената и терасите, за да може да продължи да се оттласква, постоянно да напредва, да плува нагоре, отначало бързо, после все по-бавно, докато стигне до следващата тераса; чувстваше се като жаба, подскачаща от камък на камък и от лилия на лилия.

Не щеш ли, Деймън се засмя. Под мръсотията, тинята, кръвта и праха термокожата му бе зелена. Наистина приличаше на някаква тромава мършава жаба, която приклякаше, за да се изтласка вертикално нагоре на всеки десети парапет на всяка десета тераса. Смехът му глухо отекна през ивиците на слушалките му и сепването му го накара да млъкне. Сега чуваше само измъченото си дишане и пъшкането си.

Внезапно го обзе страх и той направи салто, докато се издигаше нагоре. „Дали не съм подминал етажа, на който е паркиран скутерът?“ Височината му се струваше невероятна, триста метра празно пространство, най-малко, а аероскутерът беше само… „На кой етаж?“ Сърцето му панически се разтуптя и той се опита да си спомни холоизображението в контролната зала на Просперо. На сто и петдесетина метра? Двеста?

Призля му от ужас, че се е изгубил. Отдалечи се от стената и се вторачи в стъклените плоскости. Повечето излъчваха отвратително, постоянно отслабващо оранжево сияние. Някои бяха прозрачни, сребристи от земната светлина. Никъде не се виждаше характерната белота на полупропускливите мембрани от първия херметичен шлюз и вратата на Просперо — „Дали изобщо съм видял такъв прозорец на холограмата, или само съм предположил, че ще се вижда отвътре?“

Почти спрял в края на последното си оттласкване, Деймън смъкна осмозната маска. Повръщаше му се.

„Нямаш време за това, идиот такъв. — Опита се да вдиша въздух, ала той бе прекалено рядък, прекалено студен, прекалено застоял. Почти изгубил съзнание, той отново нахлузи маската. — Защо не взех фенерчето? Мислех, че на Харман може да му трябва, за да се грижи за Хана или да стреля по Калибан, обаче сега не виждам прозорците, по дяволите!“

Насили се да забави дишането си и да се успокои. Преди гравитацията да го притегли към тъмния под на стотици метри надолу, се оттласна и заплува надалеч от стената, като се претърколи по гръб, за да погледне нагоре към звездите.