Дан Симънс - Илион

— Това сигурно ти осигурява постоянна заетост — саркастично отбелязвам аз.

— Така е — потвърждава Зевс. — Така е. Питай Сетебос, Просперо или Тишината, ако се съмняваш. Е, имаш ли някакви последни въпроси, преди да си отидеш, Хокънбери?

— Имам — отговарям аз. За мое изумление треперенето е изчезнало от гласа ми, както и от коленете ми. — Искам да знам кои всъщност сте вие боговете. Откъде сте? Знам, че не сте истинските гръцки богове.

— Нима? — казва Зевс. Усмивката му, с острите му бели зъби, лъснали между сребристосивата му брада, не е бащинска.

— Кои сте вие? — повтарям аз.

Всемогъщият Зевс въздъхва.

— Боя се, че в момента нямаме време за тая история. Сбогом, схоластико Хокънбери. — Той сваля ръце от парапета и се обръща към мен.

Оказва се прав — нямаме време нито за тая история, нито за каквото и да било друго. Не щеш ли, високата сграда се разтърсва, пропуква се и изпъшква. Самият въздух над върха на Олимп сякаш се сгъстява и развълнува. Златните колесници се обръщат в бягство и чувам виковете и крясъците на боговете и богините на земята под сградата.

Зевс залита, изпуска телепортаторния медальон на мраморния под и протяга широката си длан, за да се подпре на постройката, въпреки че тя се тресе из основи и вибрира, описвайки десетградусова дъга.

Изведнъж небето се изпълва с огнени жилки. Чувам ехтеж. На синия фон над Олимп над главите ни се разтварят няколко огромни въртящи се сфери от космическа чернота и червена магма, като дупки в самото небе. И се спускат надолу.

Още по-ниско, много по-надолу виждам още от тия назъбени кръгове, всеки най-малко с радиус на бейзболно игрище. Други се материализират над океана на север, някои в самото море.

През кръговете на сушата се появяват хиляди мравки и след миг разбирам, че мравките са хора. Човеци ли?

Небето вече е пълно не само със златни колесници, но и с остроноси черни машини, едни по-големи от колесниците, други по-малки, всички със смъртоносния нечовешки вид на бойни кораби. В горните пластове на атмосферата продължават да просияват огнени жилки — политат надолу към Олимп като интерконтинентални балистични ракети.

Зевс вдига юмруци към небето и изревава на фигурките на боговете далеч под нас.

— ВДИГНЕТЕ ЕГИДАТА! ЗАДЕЙСТВАЙТЕ ЕГИДАТА!

С удоволствие бих останал да видя за какво говори и какво ще се случи, обаче си имам по-важна работа. Стремглаво се хвърлям зад могъщите крака на Зевс, плъзгам се по корем, стискам телепортаторния медальон в едната си ръка и завъртам шайбата с другата.

Отначало не можеха да извадят Хана от резервоара. Тежката тръба дори не огъваше пластмасовия капак. Деймън изстреля три заряда с пистолета на Сави, но игличките просто рикошираха от повърхността, като разбиваха чупливи предмети и разкъсваха вече унищожени слуги. И едва не улучиха и тях двамата. Накрая Харман намери начин да се покатери върху резервоара и използваха тръбата като лост, за да надигнат и откъснат капака. После възрастният мъж смъкна визьора на термокожата си по-ниско, сложи си осмозната маска и скочи в изтичащата течност, за да изтегли Хана. След изключването на главния енергиен източник работеха почти изключително на светлината на фенерчето.

Гола, мокра, без окосмение, младата им приятелка изглеждаше уязвима като новоизлюпено пиле. Дишаше — задъхано, плитко, смущаващо ускорено — но определено дишаше. Само че не можеха да я свестят.

— Ще оживее ли? — попита Деймън. Другите двайсет и трима мъже и жени в резервоарите очевидно бяха мъртви или умираха и нямаше как да ги спасят навреме.

— Откъде да знам? — изпъшка Харман.

Младият мъж се огледа.

— Температурата пада, след като няма енергия за отопление. Още няколко минути и ще е под нулата като в града. Трябва да намерим нещо, с което да я завием.

Като продължаваше да стиска пистолета в ръка, ала без да се озърта за Калибан, той се втурна в потъващата в мрак булатория. Имаше човешки кости, разлагащи се бедра, неподвижни слуги, парчетии от мензури, епруветки и тръби, но не и одеяло. Деймън откъсна квадратно парче прозрачен найлон от платнището, с което бяха запушили полупропускливия вход, и се върна обратно.

Хана още бе в безсъзнание, ала неудържимо трепереше. Харман я беше прегърнал и я разтриваше, но това явно не помагаше. Двамата увиха найлона около слабото й бяло тяло, но се съмняваха, че задържа телесната й топлина.