Дан Симънс - Илион

Афродита тихо се изкисква. Всичко в нея е невероятно меко, съблазнително…

— Няма да чакаме хаосът да реши този спор — казва тя. Гласът й не носи нито следа от смях. — Видя ли как днес Ахил се оттегли от сблъсъка?

— Да, богиньо.

— Нали знаеш, че мъжеубиецът вече е помолил Тетида да накаже другите ахейци, задето Агамемнон така го опозори?

— Не съм присъствал лично на тая молба, богиньо, обаче знам, че това е в съответствие с хода на… епоса. — Спокойно мога да го кажа. Това събитие вече е в миналото. Пък и морската богиня Тетида е майка на Ахил и всички на Олимп знаят , че я е призовал да се намеси.

— Така е — съгласява се Афродита. — Тая дебелогъза курва с мокри гърди вече идва в Голямата зала, хвърли се в коленете на Зевс още щом дъртият глупак се върна от оргията си с етиопците отвъд океана. Тя го помоли от името на Ахил да дарява победа след победа на троянците и дъртият педал се съгласи, което го скара с Хера, главната закрилница на аргивците. Така се стигна до сцената, на която преди малко присъства ти.

Стоя изправен, с отпуснати ръце и обърнати напред длани, с леко наведена глава, като през цялото време наблюдавам Афродита, сякаш е кобра, обаче съм наясно, че ако реши да ме нападне, атаката ще е много по-бърза и смъртоносна, отколкото на змия.

— Знаеш ли защо си останал жив по-дълго от всеки друг схоластик? — изсумтява Афродита.

Тъй като не мога да отговоря, без сам да си подпиша присъдата, едва забележимо поклащам глава.

— Още си жив, защото предвидих, че можеш да ми направиш една услуга.

По челото ми се стича пот и люти в очите ми. Ручейчета пот текат по бузите и тила ми. Като схоластици, ние сме се заклели да наблюдаваме войната в Илионското поле, без да правим нищо, за да променим изхода й или поведението на нейните герои — каквото и правя от девет години, два месеца и осемнайсет дни.

— Чуваш ли ме, Хокънбери?

— Да, богиньо.

— Искаш ли да чуеш каква услуга можеш да ми направиш, схоластико?

— Да, богиньо.

Афродита се надига от ложето си и аз свеждам глава, ала чувам шумоленето на копринената й рокля и деликатното триене на гладките й бели бедра едно в друго, когато се приближава към мен, долавям уханието на парфюм и чисто женско тяло. За миг бях забравил колко са високи богините, но когато се извисява над мен, си спомням съотношението между ръста ни, защото гърдите й са на сантиметри от сведената ми глава. За момент трябва да потисна желанието да заровя лице в благоуханната долина между тия гърди и макар отлично да знам, че това може да е последната ми постъпка преди насилствената ми смърт, подозирам, че все пак си струва.

Шепотът на богинята е мек, чувствен, весел и съм сигурен, че знае в какво състояние се намирам, очаква го като нещо дължимо. Тя свежда лице и се накланя толкова близо към мен, че усещам топлината на бузата й, докато произнася в ухото ми две прости заповеди.

— Ще шпионираш другите богове — меко казва Афродита. И прибавя с глас, едва доловим заради туптенето на сърцето ми: — И когато настъпи моментът, ще убиеш Атина.

Като се броеше Манмът, върху плочата в херметизираната камера имаше общо петима галилейски моравеки. Европеецът му бе познат — премиер-интеграторът Астейг/Че, който обитаваше Пуил — но за провинциалиста Манмът другите трима бяха по-чужди и от кракените. Ганимедският моравек беше висок и изящен като всички ганимедци, атавистично хуманоиден, покрит с черна бъкивъглеродна броня и с очи като на муха. Калистанецът повече приличаше на Манмът — дълъг около метър, съвсем смътно хуманоиден, със синткожа и дори истинска плът под прозрачната полиамидна обвивка, тежък едва трийсетина-четирийсет килограма. Моравекът от Йо бе… внушителен. С древен дизайн, построен, за да издържа в условията на плазмени пръстени и серни гейзери, той беше висок най-малко три и дълъг шест метра — с форма на земен мечоопашат рак — с дебела броня, безброй подвижни израстъци, дюзи, обективи, камшичета, широк спектър сензори и помощни устройства. Явно бе свикнал с вакуум — повърхността му беше изчуквана и полирана толкова много пъти, че изглеждаше надупчена като самата Йо. В херметичната заседателна зала той използваше мощни дюзи, за да не издере пода. Манмът се държеше на разстояние от него и зае място в отсрещния край на комуникационната плоча.

Никой от другите не се представи нито с инфрачервен сигнал, нито с тесен лъч, затова Манмът последва примера им. Включи си хранителните кабели в нишата и зачака.