Дан Симънс - Илион

„Афродита е моята покровителка. Тъкмо тя е заповядала на музата да ми даде тия устройства“. Какво да сторя? Да коленича ли? Или да се просна на пода пред божеството? Как да се обръщам към нея? През моите девет години, два месеца и осемнайсет дни тук никой бог не беше обръщал внимание на съществуването ми, без да се смята моята муза.

Решавам леко да се поклоня. Извръщам очи от красотата й, от розовите зърна, които прозират през тънката коприна, от кадифения й корем, преливащ в сянка в оня триъгълник от тъмен плат, където се срещат бедрата й.

— Не, богиньо — накрая отговарям, съвсем забравил за въпроса.

— Знаеш ли защо си избран за схоластик, Хокънбери? Защо твоята ДНК беше изключена от наноцитен разпад? Защо преди да бъдеш избран за реинтегриране твоите съчинения за Войната бяха отчетени в симплекса?

— Не, богиньо. — „Моята ДНК е била изключена от наноцитен разпад?“

— Знаеш ли какво е „симплекс“, смъртна сянко?

„Вирус на херпес?“ — мисля си.

— Не, богиньо.

— Симплексът е прост геометричен обект, упражнение за изчисляване, триъгълник или трапец, сгънат сам в себе си — информира ме Афродита. — Само в съчетание със съставни измерения и алгоритми, определящи нови въображаеми области, създаващи и унищожаващи вероятни региони в n-пространството, равнините на изключване се превръщат в неизбежки очертания. Сега разбираш ли, Хокънбери? Разбираш ли връзката с квантовото пространство, с времето, с Войната там долу и със собствената ти съдба?

— Не, богиньо. — Тоя път гласът ми потреперва. Не мога да го овладея.

Прошумолява коприна и аз вдигам поглед, само колкото да зърна как най-красивата жена на света намества стройните си бедра на ложето.

— Няма значение — заявява тя. — Преди няколко хилядолетия ти — или по-точно смъртният, който е бил твоя матрица — си написал една книга. Спомняш ли си нейното съдържание?

— Не, богиньо.

— Ако още веднъж повториш това, Хокънбери, ще те разпоря от чатала до темето и буквално ще използвам червата ти за жартиери. Поне това ясно ли ти е?

Трудно се говори без слюнка в устата.

— Да, богиньо — измънквам аз.

— Твоята книга е наброявала деветстотин трийсет и пет страници и се е отнасяла за една-единствена дума: „менин“. Сега спомняш ли си?

— Не, бо… Боя се, че не си спомням, богиньо Афродита, но съм убеден, че сте права.

Вдигам поглед, само колкото да видя, че тя се усмихва, опряла брадичка върху лявата си ръка и вдигнала показалец край бузата си към идеалната си тъмна вежда. Очите й имат цвят на фин коняк.

— Гняв — тихо изрича богинята. — „Менин аейде, теа…“ Знаеш ли кой ще спечели тази война, Хокънбери?

Трябва да разсъждавам бързо. Ще съм адски слаб схоластик, ако не знам края на епоса — въпреки че „Илиадата“ свършва с погребалните игри в чест на Ахиловия другар Патрокъл, а не с разрушаването на Троя, и не се споменава за грамадния кон, освен в подмятанията на Одисей, при това в друг епос… обаче ако се престоря, че знам как ще свърши истинската война, а от току-що подслушания спор е ясно, че все още е в сила заповедта на Зевс боговете да не бъдат осведомени за бъдещето, както е предсказано в „Илиада“ — искам да кажа, че щом самите богове не знаят какво ще се случи, няма ли да се поставя над боговете, включително над Съдбата, като им кажа? Високомерието никога не е било качество, щедро възнаграждавано от същите тия богове. Пък и Зевс, който единствен знае цялото съдържание на „Илиада“, е забранил на другите богове да питат и на всички нас схоластиците да обсъждаме каквото и да било друго освен вече случилите се събития. Да вбесиш Зевс никога не е било особено разумен план за оцеляване на Олимп. И все пак, изглежда, че съм изключен от наноцитен разпад. От друга страна, напълно вярвам на богинята на любовта, че ще си направи жартиери от червата ми.

— Какъв беше въпросът, богиньо? — едва успявам да измънкам.

— Ти знаеш как свършва епосът „Илиада“, но аз ще наруша заповедта на Зевс, ако те попитам какво става там — отвръща Афродита. Едва забележимата й усмивка се стопява, заменена от нещо като цупене. — Обаче мога да те попитам дали този епос предсказва тази действителност. Е? Според теб, схоластико Хокънбери, Зевс ли управлява вселената, или Съдбата?

Уф, мамка му, мисля си. Както и да отговоря, в крайна сметка аз ще остана без черва, а тая хубавица, богинята, ще носи слузести жартиери.

— Според мен, богиньо, въпреки че вселената се покорява на Зевсовата воля и трябва да се подчинява на капризите на божествената сила, наречена Съдба, хаосът все пак има думата в живота и на хората, и на боговете.