Дан Симънс - Илион

„Как се диша тихо, когато си ужасен?“ Обаче кимам, като забравям, че музата не ме вижда. След като тя продължава да чака и да се взира малко настрани, като че ли ме търси с божественото си зрение, изхриптявам:

— Добре, богиньо.

— Сложи си дланта върху ръката ми — енергично нарежда тя. — Стой до мен. Не се пускай. Ако ме пуснеш, ще загинеш.

Поставям длан върху ръката й като плаха дебютантка на първа среща. Кожата на музата е студена.

Веднъж отидох в Монтажната сграда на космическия център „Кенеди“ в Кейп Канаверал. Екскурзоводът каза, че под високия покрив понякога се образували облаци. Монтажната сграда може да се събере в ъгъла на огромното помещение, в което се озоваваме, и никой няма да й обърне внимание, като на захвърлено детско кубче в катедрала.

Когато казва „богове“, човек си мисли за главните богове — Зевс, Хера, Аполон и още неколцина, обаче в тая зала са стотици, а повечето пространство е свободно. Златният купол — гърците не са открили принципите на купола и той е в противоречие с класически консервативната архитектура на другите грамадни постройки, които видях на Олимп — който сякаш се извисява на километри над нас, акустично насочва разговора към всички ъгли на тази изумителна сграда.

Подът като че ли е от ковано злато. Боговете се облягат на мраморни парапети и гледат надолу от мецанините, опасващи стените, в които има стотици сводести ниши, всички с бели мраморни скулптури. Статуите изобразяват събралите се в момента богове.

Тук-там се виждат холограми на ахейци и троянци, много от които цветни триизмерни образи на мъже и жени в цял ръст, които спорят, ядат, любят се или спят. В златния под близо до центъра на помещението има вдлъбнатина, по-голяма от олимпийски плувен басейн, и там се носят още живи картини от Илион — гледки от въздуха, кадри в близък план, съставни образи. Диалогът се чува така, сякаш гърците и троянците се намират в самата зала. Около този видеобасейн седят на каменни тронове, излягат се на разкошни ложета и стоят в карикатурните си тоги боговете. Важните богове. Главните, известни и на първолаците богове.

По-нисшите богове правят път на музата, която се приближава към тоя централен басейн, и аз бързам да не изоставам от нея, поставил треперещата си невидима длан върху златистата й ръка, като се опитвам да не скърцам със сандали, да не се препъна, да не кихна и да не дишам. Божествата явно не ме забелязват. Подозирам, че моментално ще разбера, ако някой усети присъствието ми.

Музата спира на няколко метра от Атина Палада и аз заставам толкова близо до нея, че се чувствам като тригодишно дете, вкопчено в майчината си фуста.

Води се свиреп спор, докато Хеба, една от по-нисшите богини, обикаля сред другите и налива някакъв златист нектар в златните им бокали. Зевс седи на трона си и още от пръв поглед ми става ясно, че той е царят тук, богът на боговете, който праща буреносните облаци. Тоя Зевс не е карикатурен образ, а невероятно висока реалност, чието брадато, лъснало от масло и осезаемо царствено присъствие превръща уплашената ми кръв в киша във вените.

— Как можем да овладеем хода на тази война? — пита той всички богове, като в същото време кръвнишки гледа жена си Хера. — Или съдбата на Елена? Ако богини като Хера аргийка и силна защитница в битки Атина все се намесват — например спирайки ръката на Ахил, за да не пусне кръв на Атрида?

Той насочва буреносния си поглед към една богиня, полегнала на пурпурно ложе.

— Или ако ти, Афродита, усмихната мило, дето винаги стоиш до оня хубавеляк Парис, прогонваш злите духове и отклоняваш точно изстреляните стрели? Как ще стане ясна волята на боговете, нещо повече, волята на Зевс, ако вие, богини, защитавате любимците си за сметка на Съдбата? Въпреки всичките ти машинации, Хера, Менелай все пак може да си вземе обратно Елена… или кой знае, Илион може да надделее. Тия неща няма да бъдат решени от няколко богини.

Хера скръства изваяните си ръце. Епосът толкова често я нарича „белоръка“, че почти очаквам ръцете й да са по-бели, отколкото на другите богини, обаче макар че кожата й наистина е млечна, не забелязвам да е по-млечна от кожата на Афродита, дъщерята на Хера Хеба или която и да е друга богиня наоколо… освен Атина, която изглежда странно почерняла. Знам, че тия описателни откъси са резултат от Омировия тип епическа поезия: Ахил многократно е наричан „бързоног“, Аполон — „далекострелящ“, а името на Агамемнон обикновено е предшествано от определението „широковластен“ или „цар на мъже“, ахейците са „меднобронни“, корабите им са „черни“ или „кухи“ и така нататък. Тия повтарящи се епитети по-скоро задоволяват тежките изисквания на дактилния хекзаметър, отколкото нуждите на самото описание и представляват начин на пеещия бард да съгласува метричните принципи с изразите-формули. Винаги съм подозирал, че някои такива ритуални фрази — например „Щом се показа Зора розопръста и раннородена“ — също печелят на барда няколко секунди, за да си спомни, ако не и да измисли следващите стихове от повествованието.