Дан Симънс - Илион

Това беше сериозен урок и ние го научихме. Без собствени мнения. Без майтапи със сериозния спорт на боговете. Иронията означаваше смърт.

Музата отваря очи и ме поглежда.

— Откога си при нас, Хокънбери? — пита тя с глас на завеждащ личен състав от моя век, готвещ се да уволни среден служащ.

Знам, че въпросът е реторичен, обаче когато го задава богиня, па макар и второстепенна, човек отговаря даже на реторичните въпроси.

— От девет години, два месеца и осемнайсет дни, богиньо.

Тя кима. Аз съм най-старият оцелял схоластик. Или по-точно аз съм схоластикът, който е оцелял най-дълго. Музата го знае. Това официално признание на дълголетието ми може би е моята елегия преди експлозивния ми наноцитен край.

Винаги съм учил студентите си, че има девет музи, дъщери на Мнемозина — Клио, Евтерпа, Талия, Мелпомена, Терпсихора, Ерато, Полихимния, Урания и Калиопа, всяка от които управлява, поне според по-късната гръцка традиция, някаква артистична проява като свирене на флейта, танц, разказвачество или епическа поезия, ала през своите девет години, два месеца и осемнайсет дни служба на боговете като наблюдател в Илионското поле съм докладвал на, виждал съм и съм чувал само една муза, тая висока богиня, която в момента седи пред мен зад мраморната си маса. И все пак, заради острия й глас, винаги съм я смятал за „Калиопа“, въпреки че това име първоначално е означавало „онази с красивия глас“. Не мога да кажа, че тая самотна муза има красив глас, по-скоро ми звучи като клаксон, отколкото като музикален инструмент, обаче определено съм се научил да слушкам.

— Ела с мен — нарежда тя, изправя се плавно и излиза през частната врата на бялата си мраморна стая.

Скачам и тръгвам след нея.

Музата е божествено висока — с други думи, над два метра, ала с идеални човешки пропорции, не толкова пищни, колкото на някои богини, а като състезателка по триатлон от XX век — и въпреки по-слабата гравитация на Олимп трябва да подтичвам, за да вървя в крак с нея по окосените зелени морави между белите сгради.

Тя спира до колесничния модул. Казвам „колесничен“ и той наистина смътно прилича на колесница — нисък, приблизително подковообразен, със стъпало отстрани, позволяващо на музата да се качи вътре, само че тая колесница няма коне, юзди и колесничар. Тя се хваща за парапета и ми дава знак да я последвам.

Колебливо, вече с бясно разтуптяно сърце, заставам до музата, а тя почуква с дългите си пръсти по един златен клин, който може би е някакъв контролен пулт. Запремигват светлини. Колесницата забръмчава, започва да пращи, внезапно се опасва с енергийна решетка и се издига над тревата, като описва въртеливо движение. Пред нея изведнъж се появяват два холографски „коня“ и препусват, сякаш теглейки колесницата по небето. Знам, че холографските коне присъстват заради гърците и троянците, но усещането, че са истински животни, теглещи истинска колесница по небето, е изключително силно. Хващам се за металната пръчка покрай ръба, обаче не усещам ускорение, въпреки че транспортният диск се клати и подскача. Той описва кръг на трийсетина метра над скромния храм на музата и се понася към дълбоката вдлъбнатина на Езерото на калдерата.

„Колесница на боговете!“ — мисля си и обяснявам недостойната си мисъл с умората и адреналина.

Естествено хиляди пъти съм виждал тия колесници да хвърчат край Олимп или над Илионското поле, докато боговете се шматкат по своите божествени работи, обаче винаги съм ги наблюдавал от земята. Оттам конете изглеждат истински и самата колесница съвсем няма толкова материален вид, колкото когато се возиш в нея на триста метра над планинския връх — всъщност вулкан, — който от своя страна се извисява на около двайсет и седем хиляди метра над пустинята.

Върхът на Олимп би трябвало да е безвъздушен и покрит с лед, но въздухът там е плътен и годен за дишане, също като на двайсет и седем километра по-ниско, където казармата на Схолията се е сгушила в подножието на вулканичните скали, и вместо с лед грамадният връх е покрит с трева, дървета и бели сгради, достатъчно големи и величествени, та в сравнение с тях Акрополът да прилича на нужник.

Цифрата осем на Езерото на калдерата в средата на върха е дълга близо сто километра. Прекосяваме я с почти свръхзвукова скорост. Някакво силово поле или малко божествена магия не позволява на вятъра да ни откъсне главите и същевременно приглушава звука. Езерото е заобиколено от стотици сгради, всяка с много акри поддържани морави и градини, домовете на боговете, предполагам, а по сините води бавно се движат грамадни автотриреми. Веднъж схоластикът Брустър Лин ми каза, че според него Олимп бил голям колкото Аризона и че тревистият му връх бил приблизително равен на площта на Роуд Айланд. Стори ми се странно да сравнява нещата тук с щати от оня друг свят в онова друго време, от онова друго съществувание.