Дан Симънс - Илион

Харман слезе от стълбата и занесе тежката книга на една от масите.

— В такъв случай това би трябвало да ви заинтригува. — Той разтвори книгата. Показаха се лъскави страници с цветни изображения на пеперуди.

Онемял, Деймън се приближи. Чичо му му беше казал имената на двайсетина вида пеперуди, от други колекционери бе научил имената на още някои. Той се пресегна и докосна изображението на западната платноходка.

— Западна платноходка — каза Харман и прибави: — Рterourus rutulus.

Деймън не разбра последните две думи, но смаяно зяпна възрастния мъж.

— И вие ли сте колекционер?

— Нищо подобно. — Харман докосна един познат златисточерен образ. — Монарх.

— Да — смутено потвърди Деймън.

— Червен адмирал, седефка, обикновена синя, Феб Парнаски — заизрежда Харман, като последователно докосваше изображенията. Деймън знаеше три от тях.

— Вие познавате пеперудите — заяви той.

Харман поклати глава.

— До този момент изобщо не съм подозирал, че различните видове имат имена.

Деймън се вторачи в ръката му.

— Значи имате четяща функция.

Харман отново поклати глава.

— Вече никой не притежава такава функция. Както и комуникатор, геопозициониране, инфодостъп и автопрехвърляне от факсвъзли.

— Тогава… — окончателно объркан, заекна Деймън. Дали тези хора не се подиграваха с него? Беше дошъл да прекара уикенда в Ардис Хол с добри намерения… е, с намерението да съблазни Ада, обаче напълно доброволно… а пък сега тази… злонамерена игра?…

Сякаш доловила растящия му гняв, Ада постави тънките си пръсти върху ръката му.

— Харман няма четяща функция, Деймън ур — тихо каза тя. — Просто наскоро се научи да чете .

Деймън зяпна. Това му се струваше също толкова абсурдно, колкото и да празнуват нечий деветдесет и девети рожден ден или да дрънкат за Атлантическия пролом.

— Това е умение — спокойно поясни Харман. — Също както вие сте усвоили имената на пеперудите или прословутите си методи на… женкар.

Последната дума накара Деймън да запремигва. „Толкова ли е известно другото ми хоби?“

— Харман обеща да ни научи на този трик… на четмо — обади се Хана. — Може да ни е от полза. Аз например искам да науча повече за леярството, за да не се изгоря, когато се заема с него.

„За леярството ли?“ Деймън не знаеше какво означава тази дума и нямаше представа какво общо има тя с изгарянето или с придобиване на четяща функция. Той облиза устни.

— Тези игрички не ми харесват. Какво искате от мен?

— Трябва ни космически кораб — отвърна Ада. — И имаме основание да смятаме, че ти можеш да ни помогнеш.

Когато след сблъсъка между Ахил и Агамемнон смяната ми свършва, се телепортирам в схоластичния комплекс на Олимп, записвам наблюденията и анализа си, прехвърлям мислите в словесен камък и го отнасям в бялата стаичка на музата, гледаща към Езерото на калдерата. За моя изненада, музата е там и разговаря с един от другите схоластици.

Схоластикът се казва Найтенхелзър, дружелюбен мечок, който, както научих през последните четири години от престоя си, живял, преподавал в колеж и умрял в американския Среден запад някъде в началото на XX век. Когато ме вижда на прага, музата приключва работата си с Найтенхелзър и го отпраща през бронзовата си врата към ескалатора, спускащ се от Олимп към нашата казарма и червения свят в низините.

Музата ми дава знак да се приближа. Оставям словесния камък на мраморната маса пред нея и се отдръпвам в очакване да бъда освободен мълчаливо, както предполагат обичайните ни отношения. За моя изненада, тя взима словесния камък, докато още съм там, и го стиска в ръка, като затваря очи, за да се съсредоточи. Стоя и чакам. Признавам, че съм нервен. Сърцето ми се разтуптява и дланите ми се изпотяват. Застанал съм с ръце зад гърба в нещо като професионална пародия на войнишката поза „свободно“. Преди години реших, че боговете не са способни да четат мисли — че тяхната свръхестествена чувствителност към мислите на смъртни, герои и схоластици се дължи на някаква съвършена дисциплина в изучаването на лицеви мускули, движения на очите и тем подобни. Обаче може и да греша. Възможно е да са телепати. В такъв случай, ако са си направили труда да прочетат мислите ми в момента на просветление и взимане на решение на брега след спора между Ахил и Агамемнон, с мен е свършено. Повторно.

Виждал съм схоластици, които ядосват музата, че и по-важните богове. Преди няколко години, всъщност през петата година на обсадата, имаше един схоластик от XXVI в., топчест, непочтителен азиатец с необикновеното име Брустър Лин — и въпреки че Брустър Лин беше най-умният и проницателен учен сред нас, непочтителността му го погуби. Буквално. След едно от по-ироничните му подмятания — за ръкопашната схватка между Парис и Менелай, победителят в която печелеше всичко, схватката, която с един замах щеше да реши войната. Двубоят на живот и смърт между троянския любовник на Елена и нейния ахейски съпруг, макар и разигран пред двете аплодиращи войски, Парис — красив в златните си доспехи, Менелай — ужасен и настръхнал, така и не се осъществи. Афродита видя, че нейният любим Парис ще бъде накълцан на кайма, затова се спусна и го отнесе от бойното поле, върна го при Елена, където — подобно на повечето упадъчни либерали от всички епохи — той бе по-щастлив воин в леглото. Та след едно от забавните подмятания на Брустър Лин за случката с Парис и Менелай музата щракна с пръсти и милиардите трилиони послушни наноцити в тялото на злочестия схоластик се събраха и експлодираха с великански нанолемингов скок, пръснаха все още усмихнатия Брустър Лин на хиляди кървави късчета пред очите ни и търкулнаха все още усмихнатата му глава в краката ни.