Дан Симънс - Илион

— Харман празнува ежегодния си рожден ден — поясни Ада от мястото си начело на масата. Деймън изпита физическа възбуда — младата жена изглеждаше фантастично със загара и черната си копринена рокля.

Той поклати глава. Все още не разбираше. Ежегодните рождени дни не се записваха и още по-малко се празнуваха.

— Значи всъщност не празнувате рождена двайсетилетка, така ли? — обърна се Деймън към мъжа и кимна на носещия се над земята слуга да напълни чашата му с вино.

— Не, но празнувам рождения си ден — усмихнато повтори Харман. — Деветдесет и деветия.

Деймън смаяно се вцепени, после припряно се огледа, осъзнал, че това трябва да е някаква шега между тези провинциалисти — определено безвкусна шега. Човек не се шегуваше с деветдесет и деветата си година. Разтегли устни в усмивка и зачака продължението.

— Харман говори сериозно — спокойно го осведоми Ада. Другите гости мълчаха. От гората се обаждаха нощни птици.

— Хм… извинете — измънка Деймън. Харман поклати глава.

— С нетърпение очаквам годината. Имам да върша много неща.

— Миналата година Харман извървя сто и шейсет километра до Атлантическия пролом — рече Хана — млада късокоса приятелка на Ада.

Сега вече Деймън се увери, че се шегуват с него.

— Никой не може да стигне до Атлантическия пролом.

— Аз стигнах — възрази Харман, който ядеше царевичен кочан. — Отидох само на разузнаване — както казва Хана, навлязох само на около сто и шейсет километра и после се върнах на северноамериканското крайбрежие — обаче изобщо не беше трудно.

Деймън пак се усмихна, за да покаже, че се включва в шегата.

— Но как може да сте стигнали до Атлантическия пролом, Харман ур ? Наоколо няма факсвъзли. — Нямаше представа къде се намира Атлантическият пролом, нито какво обхваща Северна Америка, не бе и съвсем сигурен за местонахождението на Атлантическия океан, ала беше убеден, че нито един от триста и седемнайсетте факсвъзела не е край Пролома. Неведнъж се бе прехвърлял през всеки от тях и никога не беше зървал легендарния Пролом.

Харман остави кочана.

— Вървях пеш, Деймън ур . Проломът минава точно по четирийсетия паралел от източното северноамериканско крайбрежие чак до земята, която човеците от изгубената ера наричали Европа — струва ми се, че Испания е последната държава, до която стига Проломът. Развалините на древния град Филаделфия — вие може би го знаете като възел сто двайсет и четири, имението на Ломан ур — е само на няколко часа път от Пролома. Ако имах кураж — и си носех достатъчно храна, — можех да стигна чак до Испания.

Деймън кимна и се усмихна. Нямаше абсолютно никаква представа какви ги дрънка този човек. Първо неприличните хвалби с деветдесет и деветата година, сега пък всички тези приказки за паралели, градове от Изгубената ера и ходене пеш. Никой не ходеше пеш повече от неколкостотин метра. Защо им беше това? Всичко, което можеше да интересува човек, се намираше близо до факсвъзел, а до онези няколко отдалечени странности — като Ардис Хол на Ада — можеше да се стигне с едноколка или дрошка 3 3 Лека четириколка с дълга тясна пейка, която пътниците възсядат. — Б. пр. . Естествено Деймън познаваше Ломан — наскоро бе празнувал третата двайсетилетка на Оно в огромното имение на Ломан, — но всичко друго от монолога на Харман му се струваше празни приказки. Този човек явно се бе побъркал в последните си дни. Е, скоро за това щяха да се погрижат последното булаторно прехвърляне и Възнесението.

Деймън погледна Ада с надеждата, че тя ще се намеси и ще смени темата, ала домакинята се усмихваше, сякаш се съгласяваше с всичко, казано от Харман. Деймън се огледа за помощ, но другите гости слушаха учтиво — дори с очевиден интерес, — като че ли тези брътвежи бяха част от обичайните им провинциални разговори на маса.

— Пъстървата е много вкусна, нали? — обърна се той към жената отляво. — Вашата вкусна ли е?

Жената, която седеше срещу него, набита, рижа и навярно към края на третата си двайсетилетка, опря силно издадената си брадичка върху малкото си юмруче и попита Харман:

— Как беше? В Пролома, искам да кажа?

Къдравият, почернял от слънцето мъж се поколеба, но другите на масата, включително младата блондинка, от чиято пъстърва се бе поинтересувал Деймън и която не беше обърнала внимание на въпроса му, настояха Харман да отговори. Накрая той се съгласи с грациозно махване с ръка.

— Ако никога не сте виждали Пролома, той представлява възхитителна гледка дори от брега. Широк е осемдесетина метра — цепнатина, която продължава на изток, докъдето ти стигат очите, постепенно се стеснява към хоризонта и накрая заприличва на светлинна, вмъкната между океана и небето.