Дан Симънс - Илион

Освен ако нещо не преградеше канала. Или ако по канала от Централата не пътуваше друга подводница. Това щеше да е много конфузно през няколкото секунди преди Манмът и „Смуглата дама“ да загинат.

Поне кракенът вече нямаше да участва в играта. Тези гадини отказваха да се издигат на повече от пет километра под ледената шапка.

След като въведе и последната команда и се увери, че направил всичко, каквото му идва наум, за да се спаси и да пристигне навреме в базата, Манмът се върна към анализа на сонета.

Неговата подводница, която много отдавна бе нарекъл „Смуглата дама“, изминаваше последните двайсет километра до база „Конамара Хаос“ по широкия един километър канал, плавайки по повърхността на черното море под черно небе. Издигаше се три четвърти Юпитер, обвит в ярки облаци и облачни ивици в приглушени тонове, докато мъничката Йо се плъзгаше по лицето на издигащия се гигант ниско над ледения хоризонт. От двете страни на канала се извисяваха неколкостотинметрови набраздени ледени скали, чиито стръмни склонове бяха мътносиви или червенееха на фона на черното небе.

Манмът с вълнение отвори Шекспировия сонет.

През десетилетията беше намразил този сонет. През Изгубената ера хората бяха рецитирали такива неща на сватбите си. Неискрени. Евтини. Някакъв слаб Шекспир.

Ала откритите микрозаписи на критиките на Хелън Вендлър — литературна критичка, живяла и писала през един от ония векове, XIX, XX или XXI (хронопечатите на записите не бяха ясни) — бяха дали на Манмът ключ към разгадаването на този сонет. Ами ако Сонет 126 не бе сладникаво утвърждаване, за каквото в продължение на толкова много векове го бяха представяли, а категорично отхвърляне?

Манмът потърси подкрепа в записаните си „ключови думи“. „Не, не, о, не, не може“ и накрая отново в тринайсети и четиринайсети ред — „не е ли тъй… не съм… не е…“ — почти като нихилистичното „О, няма, няма, няма, няма, няма!…“ на крал Лир.

Определено приличаше на стихотворение против. Ала против какво?

Знаеше, че Сонет 116 е част от цикъла за момъка, но също знаеше, че думата „момък“ е просто смокинов лист, добавен през по-късните, по-свенливи години. Любовните стихове не бяха отправени към мъж, а към „момък“ — навярно момче на не повече от тринайсет години. Манмът бе чел критиките от втората половина на XX в. и знаеше, че тези „учени“ са смятали сонетите за буквални — с други думи, за истински хомосексуални писма от драматурга Шекспир — но от други научни трудове от предишни епохи и от по-късната част на Изгубената ера също знаеше, че такъв политически мотивиран буквален начин на мислене е детински.

Шекспир въплъщаваше някаква драма в сонетите си, Манмът беше убеден в това. Герои на таза драма бяха „момъкът“ и по-късно „смуглата дама“. Сонетите бяха писани в продължение на години и не бяха плод на страст, а на Шекспировата пълноценна зрелост. А какво разглеждаше в тези сонети? Любовта. А какво бе „истинското отношение“ на Шекспир към любовта?

Никой нямаше да узнае — Манмът беше сигурен, че Бардът е бил прекалено умен, прекалено циничен, прекалено потаен, за да проявява истинските си чувства. Но във всичките си пиеси Шекспир показваше как силните чувства, включително любовта, превръщат хората в шутове. Също като Лир, той обичаше своите Шутове. Ромео бе Шут на Съдбата, Хамлет — на Ориста, Макбет — на Амбицията, Фалстаф… е, Фалстаф не беше ничий Шут… обаче се бе правил на шут, за да спечели любовта на принц Хал, и беше умрял с разбито сърце, след като младият принц го бе изоставил.

Манмът знаеше, че въпреки твърденията на множество плиткоумни учени от XX в. „поетът“ в цикъла сонети, понякога наричан „Уил“, не е историческият Уил Шекспир, а по-скоро поредното драматично построение, създадено от драматурга/поет, за да обхване всички страни на любовта. Ами ако този „поет“ беше като злочестия Шекспиров граф Орсино, Шута на Любовта? Човек, влюбен в самата любов?