Дан Симънс - Илион

Този подход му допадаше. Разбираше, че Шекспировият „брак между чисти духове“ — между по-възрастния поет и момъка — не е хомосексуална връзка, а истинско чувствено тайнство, вид любов, почитана в дните далеч преди времето на Барда. На пръв поглед Сонет 116 представляваше банална декларация на тази любов и нейната вечност. Ами ако всъщност я отхвърляше?…

Изведнъж Манмът проумя всичко. Подобно на много други велики поети, Шекспир започваше стиховете си преди или след фактическото им начало. Но против какво можеше да е това стихотворение? Какво толкова бе казал момъкът на по-възрастния, лудо влюбен поет, че се нуждаеше от толкова категорично опровержение?

Манмът извади пръсти от главния си манипулатор, взе перото и започна да пише върху т-плочата си:

Скъпи Уил, естествено и на двама ни ни се иска нашият свят брак между чисти духове — тъй като мъжете не могат да сключват свят брак между тела — да е реален и траен като истински брак. Това обаче е невъзможно. Хората се променят, Уил. Обстоятелствата се променят. Когато се променят качествата на хората или си отиват самите хора, отива си и любовта. Обичах те, Уил, наистина, ала ти се промени, стана друг и затова настъпи промяна и в мен, а оттук и в нашата любов.

Манмът погледна писмото си и се засмя, но смехът му секна, когато осъзна, че това променя целия Сонет 116. Вместо да е сладникаво утвърждаване на неизменната любов, той се превръщаше в категорично противопоставяне срещу опита на момъка да скъса. Сега сонетът звучеше така:

Манмът едва овладяваше вълнението си. Всичко в сонета и целия цикъл си заставаше на мястото. От тази любов „между чисти духове“ не оставаше почти нищо — освен гнева, обвиненията, лъжите и новите изневери. И всичко това щеше да приключи до Сонет 126, когато „Момъка“ и самата идеална любов щяха да бъдат зарязани заради разпътните наслади на „Смуглата дама“. Манмът превключи на виртуално съзнание и започна да шифрова з-грама до своя верен събеседник през последните дванайсет з-години, Орфу от Йо.

Завиха сирени. Във виртуалното му зрение замигаха светлини. За миг си помисли: „Кракенът!“, ала чудовището за нищо на света нямаше да се издигне на повърхността, нито да влезе в открит канал.

Той записа сонета и бележките си, изтри з-грамата и разтвори външните сензори.

„Смуглата дама“ се намираше на пет километра от база „Хаос“, в обсега на дистанционния контрол на централата. Манмът предаде управлението на кораба и се загледа в ледените скали отпред.

Отвън база „Конамара Хаос“ приличаше на останалата повърхност на Европа — ледени хребети, издигащи се на двеста-триста метра височина и скриващи лабиринта от открити канали и черни лентикули — но после се появиха видимите признаци на цивилизация: отварящата се черна паст на укритието за подводници, движещите се по скалата асансьори, прозорците в леда, пулсиращите и мигащи навигационни светлини върху повърхностни модули, жилищни възли и антени, и високо над хребета на скалата, очертаващ се на черния фон на небето — няколко интерлунарни совалки, закотвени на площадката си.

Космически кораби в база „Хаос“? Крайно необичайно. Докато приставаше, превключваше корабните системи в режим готовност и започваше да се изключва от тях, Манмът си мислеше: „Защо ме повикаха тук, по дяволите?“

Накрая премина през травмата от ограничаването на сетивата и контрола, върна се към неудобната теснота на повече или по-малко хуманоидното си тяло, напусна кораба, закрачи по синкаво осветения лед и се качи на скоростния асансьор до жилищните възли високо над укритието.

Вечеря за дванайсет души на масата под осветеното с фенери дърво: месо от елен и глиган от гората, пъстърва от реката, телешко от пасищата между Ардис и телепортаторната площадка, червено и бяло вино от лозята на Ардис, млечна царевица, тиква, салата и грах от градините и хайвер, пратен по факса от едно или друго място.

— Кой има рожден ден и коя двайсетилетка празнува? — попита Деймън, докато слугите поднасяха ястията на дванайсетимата гости на дългата маса.

— Аз имам рожден ден, обаче двайсетилетката не е моя — отвърна красивият къдрав Харман.

— Моля? — неразбиращо се усмихна Деймън, взе си малко тиква и предаде съда на жената до себе си.