Дан Симънс - Олимп

„Ами ако Харман умре?“ Нямаше да умре самата тя — Ада, вечната реалистка, го знаеше. Щеше да продължи да живее, да роди детето, навярно пак да обича.

От тази мисъл пак й призля и тя седна на една студена каменна пейка, откъдето можеше да наблюдава пламтящата вагрянка и затворената северна порта зад нея.

Знаеше, че преди Харман не е била влюбена в никой друг. Даже когато й се бе искало, и като момиче, и като млада жена беше разбирала, че флиртовете не са любов — в оня свят преди Падането, който не беше много повече от обикновен флирт: с живота, с другите и със самия себе си.

Преди Харман Ада не бе познавала дълбоко удовлетворяващата наслада да спи с любим човек — и не използваше евфемизъм, а си представяше как спи до него, събужда се нощем до него, усеща ръката му върху себе си, докато заспива, и често, когато се събужда сутрин. Познаваше най-интимните звуци на Харман, неговия допир и мирис — мирис на мъж, който води живот на открито, смесица от миризмата на кожа от конските такъми в конюшнята зад вагрянката и богатия есенен аромат на гората.

Самото й тяло беше запечатало неговия допир — и не само интимното докосване на честото им любене, а и най-слабия натиск на дланта му върху рамото, ръката или гърба й. Знаеше, че погледът му ще й липсва почти също толкова, колкото и физическият контакт — всъщност грижата и вниманието му към нея се бяха превърнали в нещо като постоянно докосване. Тя затвори очи и си позволи да усети ръката му, стискаща нейната студена по-малка длан — пръстите й бяха дълги и тънки, неговите — дебели, мазолестата му длан винаги бе по-топла от нейната. Щеше да й липсва топлината му. Разбираше, че ако Харман е мъртъв, най-много ще й липсва — също колкото самото същество на нейния любим — фактът, че той олицетворява нейното бъдеще. Не нейната съдба, а бъдещето й, неизразимото усещане, че утре означава да вижда Харман, да се смее с Харман, да се храни с Харман, да разговаря за тяхното неродено дете с Харман, даже да спори с Харман — вечно щеше да й липсва усещането, че продължаването на живота й не е просто още един ден дишане, а още един ден връзка с любимия й, освен всичко останало.

Седеше на студената пейка под въртящите се пръстени и усилващия се нощен метеоритен дъжд и съзнаваше, че е по-лесно да мисли за собствената си смъртност, отколкото за смъртта на любимия. Това не беше нещо съвсем ново за нея — и преди си бе представяла тази възможност, страшно много я биваше да си фантазира — ала реалността й и пълнотата на самото усещане й бяха абсолютно непознати. Както и с усещането на новия живот в нея, чувството за загуба и любовта й към Харман я изпълниха — колкото и да беше невероятно, това някак си бе по-голямо не само от нея, но и от способността й за такива мисли и емоции.

Беше очаквала да й хареса да се люби с Харман — да му отдава тялото си и да познава удоволствието, което може да й достави неговото тяло — ала колкото по-близки ставаха, толкова повече се удивляваше, че всеки от тях сякаш открива друго тяло, нито нейното, нито неговото, а нещо общо и необяснимо. Не бе разговаряла за това с никого, даже с Харман, макар да знаеше, че и той изпитва същото. Според нея едва Падането беше освободило тая загадка у хората.

Тия последни осем месеца от Падането би трябвало да са тежко и тъжно време за нея — слугите бяха станали безполезни, спокойният й живот на вечни празници бе свършил завинаги, беше изчезнал светът, който познаваше и в който бе израснала, майка й беше отказала да се върне в опасния Ардис Хол: бе останала в имението на Ломан близо до източното крайбрежие с още две хиляди души и всички бяха загинали при масовото нападение на войникси през есента. Изчезването на братовчедка й Вирджиния от имението й край Чом над полярния кръг, безпрецедентните тревоги за храна, топлина, безопасност и оцеляване, ужасното откритие, че булаторията вече я няма и че възнасянето в рая на п– и е-пръстените е зловещ мит, отрезвяващото съзнание, че някой ден ги очаква само смърт и че петте двайсетилетки живот вече не са тяхно рождено право, че могат да умрат всеки момент — всичко това би трябвало да е ужасяващо и потискащо.

Но тя беше щастлива. По-щастлива от когато и да било в живота си. Щастлива от новите предизвикателства, от нуждата да намира смелост, да вярва на други и да разчита на тях за живота си. Щастлива да разбере, че обича Харман й той я обича по начин, невъзможен в предишния им свят на факсово ходене по партита, свят на слуги и временни връзки между мъже и жени. И нещастна — всеки път, щом той тръгваше на лов, предвождаше атака срещу войникси, потегляше с аероскутер към Голдън Гейт при Мачу Пикчу или друго древно място, или на поредното си факс пътуване, за да преподава в някоя от тристатината други оцелели общности — „Поне половината от населението на Земята е загинало след Падането и днес знаем, че изобщо не сме били един милион, че броят, който преди векове са ни съобщили постчовеците, винаги е бил лъжа“ — ала беше също толкова щастлива всеки път, когато Харман се връщаше, и дваж повече във всеки студен, опасен, несигурен ден, който любимият й прекарваше при нея в Ардис Хол.