Дан Симънс - Олимп

„Повали Одисей в безсъзнание с тазера и го натовари на стършела — излъчи Манмът на Меп Аху. — Поеми управлението. Незабавно излитаме за Фобос“.

Главният центурион докосна царя на Итака по тила, проблесна искра и брадатият мъж се строполи в ръцете на моравекския войник. Меп Аху го внесе в стършела, скочи вътре и включи двигателите.

Манмът се огледа — като че ли никой ахеец не забеляза отвличането на един от вождовете — и се качи при Одисей.

— Хайде — каза на Хокънбери. — Дупката ще колабира всеки момент. И ако вулканът изригне, вечността може да продължи само още няколко минути.

— Няма да дойда с теб — заяви схоластикът.

— Не бъди идиот, Хокънбери! — извика Манмът. — Погледни! Всички ахейски вождове — Диомед, Идоменей, Аяксовците, Тевкър — всички тичат към Дупката.

— Освен Ахил — възрази Хокънбери, като се наведе към него, за да може моравекът да го чуе. Наоколо хвърчаха искри, трополяха по корпуса на стършела като гореща градушка.

— Ахил си е изгубил ума — изкрещя Манмът и си помисли: „Дали да наредя на Меп Аху да повали и Хокънбери?“

Сякаш прочел мислите му, по теснолъчевия канал се обади Орфу. Манмът беше забравил, че все още излъчва аудио и видеосигнал на Фобос и „Кралица Маб“.

„Недей — излъчи йониецът. — Поне това дължим на Хокънбери. Нека сам вземе решение“.

„Докато го вземе, ще е мъртъв“ — възрази Манмът.

„Вече е бил мъртъв. Може пак да го желае“.

— Хайде, качвай се — извика Манмът на Хокънбери. — Имаме нужда от теб на земния кораб, Томас.

Чул малкото си име, Хокънбери запремигва. После поклати глава.

— Не искаш ли пак да видиш Земята? — попита го дребният моравек. Стършелът се тресеше на колесниците си, земята трепереше. Облаци сяра и прах се вихреха около брана-дупката, която сякаш се смаляваше. Манмът разбра, че ако успее да задържи Хокънбери още минута-две, той просто няма да има друг избор, освен да тръгне с тях.

Бившият схоластик отстъпи от стършела и посочи последните бягащи ахейци, мъртвите амазонки и коне, далечните стени на Илион и воюващите войски, които едва се виждаха през вибриращата брана-дупка.

— Аз съм виновен за тая каша — заяви той. — Или поне допринесох за нея. Трябва да остана и да се опитам да поправя нещата.

Манмът махна към войната от другия край на брана-дупката.

— Илион ще падне, Хокънбери. Векските силови и антителепортаторни полета и въздушни защити ги няма.

Схоластикът се усмихна, заслони лицето си от сипещите се въгленчета и пепел и извика:

— Et quae vagos vincina prospiciens Scythas ripam catervis Ponticam viduis ferit, excisa ferro est, Pergannum incubuit sibi.

„Мразя латинския — помисли си Манмът. — А май и класическите филолози“.

— Пак ли Вергилий?

— Сенека — поправи го Хокънбери. — И онази… имал е предвид Пентезилея… която редом с номадите скитски към Понта язди с другарките свои. Посечен от меч, падна самият Пергам… нали разбираш, Манмът, Илион, Троя…

— Веднага се качвай на стършела, Хокънбери — изкрещя моравекът.

— Успех, Манмът. — Схоластикът се отдръпна. — Предай моите поздрави на Земята и Орфу. И двамата ще ми липсват.

Обърна се и тромаво се затича покрай коленичилия Ахил, който плачеше над тялото на Пентезилея. Мъжеубиецът бе останал съвсем сам с мъртвата, всички живи бяха избягали. Когато стършелът на Манмът се издигна и се понесе към космоса, Хокънбери се втурна с всички сили към видимо свиващата се Дупка.

След векове на полутропическа топлина в Ардис Хол беше настъпила истинска зима. Нямаше сняг, ала в околните гори бяха останали само най-упоритите листа и цял час след колебливия изгрев скреж покриваше мястото, където падаше сянката на огромното имение — всяка утрин Ада гледаше как линията на обточената с бяло трева по полегатата западна морава бавно отстъпва към къщата, докато накрая не оставаше съвсем тънка ограда от скреж — и всички гости казваха, че двете рекички, които пресичаха двукилометровия път до павилиона на факс възела, били покрити с лед.

Тая вечер, една от най-ранните в годината, Ада обиколи къщата и запали газените лампи и много свещи; движеше се грациозно, въпреки че бе бременна в петия месец. Построено преди повече от хиляда и осемстотин години, преди последния факс, старото имение беше удобно и до днес — имаше над двайсет камини, използвани главно за украса и забавление през предишните столетия, които обаче днес отопляваха повечето стаи. В другите помещения — общо в сградата имаше шейсет и осем — Харман беше наредил да направят печки, наричаше ги Франклинови 6 6 Чугунени печки, изобретени от Бенджамин Франклин, наподобяващи камина. — Б.пр. . Тая вечер те излъчваха приятна топлина и на Ада й се доспа, докато палеше лампите, първо в стаите на долния, а после и на горните етажи.