Дан Симънс - Олимп

Пригади й се като през първите три месеца на бременността, но това беше от безпокойство. Главата я болеше от напрежение. Ада мислено се изключи и близката мрежа угасна. Опита далечната — и тя не работеше, — опита примитивната търсеща функция, ала тримата мъже и жената, които искаше да открие, не бяха достатъчно близо, за да се покажат като червени, зелени или кехлибарени светлинки, така че изключи всички функции.

Вдигна поглед към светещите прозорци на библиотеката — видя вътре главите на другите, които сиглираха — и й се прищя да е при тях, да прокарва длани по гръбчетата на новите томове, донесени и подредени през последните дни, да гледа златните думи, течащи по ръцете в ума и сърцето й. Ала в тоя кратък зимен ден вече беше прочела петнайсет дебели книги и дори само от мисълта за сиглиране й призляваше още повече.

„Четенето или поне сиглирането е почти като да си бременна — помисли си, доволна от сравнението. — Изпълва те с чувства и реакции, за които не си готова… кара те да се чувстваш прекалено пълна, не съвсем каквато си била, изведнъж те тласка към някакъв предопределен миг, който завинаги ще промени нещо в живота ти. — Зачуди се какво би казал Харман за това сравнение — той жестоко критикуваше собствените си метафори и аналогии — и изведнъж безпокойството й се върна, и тя усети, че гаденето плъзва от корема й към сърцето й. — Къде са те? Къде е той? Добре ли е любимият ми?“

Тръгна към пламтящото огнище и дъсченото скеле на вагрянката на Хана — тя вече работеше денонощно и произвеждаше оръжие от бронз, желязо и други метали.

Тая вечер огъня подклаждаше и поддържаше Лоус, приятелят на Хана, заедно с група по-млади мъже.

— Добър вечер, Ада ур — извика високият слаб мъж. Познаваше я от години, но винаги предпочиташе официалностите.

— Добър вечер, Лоус ур . Нещо ново от стражевите кули?

— Няма нищо — отвърна той и се отдръпна от отвора на вагрянката. Ада разсеяно забеляза, че е обръснал брадата си и че лицето му е червено и потно от горещината. Работеше гол до кръста в нощ, в която можеше да завали сняг.

— Ще леете ли? — попита Ада. Хана винаги я осведомяваше за такива неща — нощното леене бе страхотна гледка, — ала металургичната пещ не беше сред задълженията на Ада и тя почти не се интересуваше от нея.

— Утре сутрин, Ада ур . Сигурен съм, че Харман ур и другите скоро ще се върнат. Лесно ще намерят пътя по светлината на пръстените и звездите.

— Да — съгласи се Ада. — Виждал ли си Деймън ур ?

Лоус попи потта от челото си, нареди на другите мъже да донесат дърва и каза:

— Деймън ур замина за кратера Париж, забрави ли? Отиде да доведе майка си.

— А, да, разбира се. — Ада прехапа устни, но все пак трябваше да попита. — Преди мръкване ли тръгна? — През последните седмици нападенията на войникси по пътя между Ардис и факс възела бяха зачестили, особено по тъмно.

— О, да, Ада ур . Имаше достатъчно време да стигне до павилиона преди залез-слънце. И взе един от новите арбалети. Ще изчака до изгрева, за да се върне с майка си.

— Чудесно. — Тя погледна на север към дървената стена и гората зад нея. Тук на открития склон вече бе тъмно. Стопяваше се и последната светлина на запад, където се трупаха черни облаци. Представи си колко е тъмно под дърветата. — Ще се видим на вечеря, Лоус ур .

— Приятна вечер дотогава, Ада ур .

Вятърът се усили и младата жена наметна шала върху главата си. Вървеше към северната порта и стражевата кула, ала нямаше да извика, за да не разсейва часовите със своите тревоги. Освен това привечер беше прекарала цял час там — гледаше северните подстъпи в почти щастливо очакване. Това бе преди да я обземе безпокойството обаче. Безцелно заобиколи откъм източната страна на Ардис Хол и кимна на стражите, които стояха, подпрени на копията си, край кръглата отбивка. Газовите факли вече бяха запалени.

Не можеше да влезе вътре. Прекалено много топлина, прекалено много смях, прекалено много разговори. Видя на верандата младата Пиън задълбочено да разговаря с една от своите почитателки, която след Падането се бе преселила в Ардис от Уланбат — една от многобройните ученички на Одисей от времето, когато старецът беше учител, преди да стане Никой и темерут — и се обърна към относителната тъмнина на страничния двор, тъй като не желаеше да влиза в разговор.

„Ами ако Харман умре? Ами ако вече е мъртъв някъде там в мрака?“

Щом облече мисълта в думи, се почувства по-добре и гаденето й попремина. Думите бяха като предмети, правеха идеята по-материална — не толкова като отровен газ, а по-скоро като отвратителен куб от кристализирала мисъл, който можеше да върти в ръце и да изучава ужасните му страни.