Дан Симънс - Олимп

Спря пред големия сводест прозорец в дъното на коридора на третия етаж. За пръв път от хиляди години, помисли си младата жена, горите падаха пред хора, размахващи брадви — и не само за огрев. В сивия зимен здрач, проникващ през гравитационно огънатите стъкла, виждаше препречващата гледката, ала успокоителна сива стена на дървената палисада, спускаща се по склона на южната морава. Палисадата обикаляше целия Ардис Хол, понякога на не повече от трийсет метра от къщата, друг път на стотина метра, плътно до гората. Бяха отсекли още дървета, за да построят стражевите кули, издигащи се на всички ъгли и чупки на палисадата, и след това още, за да превърнат десетките летни палатки в домове за над четиристотинте души, които сега живееха на територията на Ардис.

„Къде е Харман?“ От няколко часа се опитваше да преодолее настойчивостта на тая мисъл, като се разсейваше с най-различни домакински задачи, но вече не можеше да пренебрегва загрижеността си. Малко след зазоряване нейният любим — Харман обичаше да използва архаичната дума „съпруг“ — беше заминал с Хана, Петър и Одисей, който напоследък държеше да го наричат Никой, с една волска дрошка из горите и ливадите на петнайсетина и повече километра от реката, на лов за елени и в търсене на още от изгубения добитък.

„Би трябвало вече да са се прибрали. Той ми обеща, че ще си е вкъщи много преди мръкване“.

Слезе на първия етаж и отиде в кухнята. Грамадната кухня от векове бе запазена само за слуги и някой и друг войникс, донесъл месо от ловните им полета, но сега в нея кипеше човешка дейност. Днес бе ред на Ем и Реман да организират вечерята — обикновено в главната сграда на Ардис Хол се хранеха петдесетина души — и в момента десетина мъже и жени печаха хляб, правеха салати, печаха месо на шиш в огромното старо огнище и изобщо всяваха весел хаос, който скоро щеше да се премести на дългата, отрупана с храна маса.

— Върнаха ли се вече? — попита Ем.

— Още не — усмихна се Ада и се опита да се направи на безгрижна.

— Ще се върнат. — Ем потупа бялата й ръка.

Не за пръв път и без гняв — Ем й харесваше — Ада се зачуди защо хората като че ли смятат, че имат повече право да докосват и потупват жена, когато е бременна.

— Разбира се — съгласи се тя. — И надявам се, с еленско месо и поне четири говеда… най-добре с поне две крави.

— Да, имаме нужда от мляко — потвърди Ем, пак потупа Ада по ръката и се върна към задълженията си край огъня.

Ада се измъкна навън. За миг дъхът й секна от студ, но си беше сложила шала и сега го загърна по-плътно около раменете си. След топлата кухня леденият въздух се забиваше като иглички в лицето й. Младата жена спря на задната веранда и се вгледа в мрака.

„По дяволите“ — помисли си тя, вдигна лявата си ръка и задейства близката мрежа на дланта си, като си представи единичен жълт кръг с вписан зелен триъгълник. Опитваше функцията за пети път през последните два часа.

Синият овал се материализира над дланта й, но холографските образи още бяха замъглени и осеяни със смущения. Харман предполагаше, че тия случайни дефекти на близката и далечната мрежа или даже на старата търсеща функция нямат нищо общо с телата им — наномашините продължавали да са в гените и кръвта им, казваше той със смях — а са свързани със сателитите и релейните астероиди в п– или е-пръстена, навярно поради смущение, предизвикано от нощните метеоритни дъждове. В тъмното небе Ада виждаше полярния и екваториалния пръстен, които се въртяха като пресичащи се пояси светлина, всеки образуван от хиляди отделни сияещи обекти. През почти всичките й двайсет и седем години тия пръстени й бяха действали успокоително — дом на булаторията, където възстановяваха телата им на всяка двайсетилетка, дом на постчовеците, които ги наблюдаваха и сред които всеки се възнасяше на своята пета и последна двайсетилетка — ала сега, знаеше тя от преживяванията на Харман и Деймън там, на пръстените нямаше постчовеци и те представляваха ужасна опасност. Петата двайсетилетка се бе оказала ужасна лъжа през всички тия безкрайни векове — последен факс в безпаметна смърт и изяждане от съществото, наречено Калибан.

Падащите звезди — всъщност късове от двата орбитални острова, за чието сблъскване преди осем месеца бяха допринесли Харман и Деймън — се носеха от запад на изток, но това беше слаб метеоритен дъжд в сравнение с ужасната бомбардировка през ония първи седмици след Падането. Ада се замисли за името, което всички използваха през последните месеци. „Падането“. Падане на какво? На късовете от орбиталния астероид, който Харман и Деймън бяха помогнали на Просперо да разруши, падане на слугите, разпадане на електрическата мрежа, край на службата на войниксите, които бяха избягали от човешка власт точно през оная нощ… нощта на Падането. Всичко бе пропаднало в онзи ден, преди малко повече от осем месеца, разбираше Ада — не само небето, а техният свят, какъвто го бяха познавали те и предишните поколения старостилни човеци в продължение на повече от четиринайсет по пет двайсетилетки.