Дан Симънс - Олимп

— Само смущения — вперила поглед в синия овал над дланта си, каза Хана и се изключи.

— Е, сега поне и те не ни виждат — обади се Петър. Младежът носеше копие в едната си ръка и иглената пушка през рамо. Не откъсваше очи от Хана.

Отново се затътриха напред. Високата трева ги драскаше по краката, дрошката скърцаше по-високо от обикновено. Харман се зазяпа в голите крака на Никой-Одисей над високите ремъци на сандалите и се зачуди защо прасците му не са покрити със стари белези.

— Напразно изгубихме цял ден — отбеляза Петър.

Никой сви рамене.

— Е, поне знаем, че нещо голямо яде елените около Ардис. Допреди месец щях да съм убил два-три за целодневно ловуване като днешното.

— Нов хищник ли? — попита Харман. Тая мисъл го накара да прехапе устни.

— Възможно е — отвърна Никой. — Или пък войниксите избиват дивеча и прогонват добитъка, за да ни уморят от глад.

— Толкова ли са умни? — учуди се Хана.

Старостилните човеци винаги бяха гледали на органично-механичните същества като на роби — неми, безучастни, освен при пряка заповед, програмирани като слугите да се грижат за хората, да изпълняват нарежданията им и да ги защитават. Ала всички слуги се бяха разпаднали в деня на Падането, а войниксите бяха избягали и се бяха оказали смъртно опасни.

Никой пак сви рамене.

— Въпреки че могат да функционират самостоятелно, войниксите изпълняват нареждания. Винаги са го правили. Не съм съвсем сигурен чии нареждания.

— Не и на Просперо — тихо каза Харман. — След като минахме през Ерусалим, който гъмжеше от войникси, Сави каза, че ноосферното създание, наречено Просперо, е сътворило Калибан и калибаните като защита от войниксите. Те не са от тоя свят.

— Сави — изсумтя Никой. — Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Обаче е — каза Харман. Двамата с Деймън бяха видели как чудовището Калибан я убива и отмъква трупа й на орбиталния остров. — Откога я познаваш, Одисее… Никой?

Възрастният мъж поглади късата си сива брада.

— Откога познавам Сави ли? Познавах я само няколко месеца реално време… обаче разтеглени в повече от хилядолетие. От време на време спяхме заедно.

Хана се смая и спря.

Никой се засмя.

— Тя в своята криоясла, аз в своя хроносаркофаг на Голдън Гейт. Всичко беше съвсем благопристойно. Като две бебета в отделни креватчета. Ако трябва да използвам името на един мой сънародник… щях да кажа, че връзката ни е била чисто платонична. — Той се засмя весело. Никой не се присъедини към смеха му и гъркът прибави: — Не вярвай на всичко, което говореше оная дъртофелница, Харман. Тя лъжеше за много неща, а други просто не разбираше.

— Не съм виждал по-мъдра жена — възрази Харман. — Никога няма да срещна друга като нея.

Никой пак го стрелна със студената си усмивка.

— Виж, това е вярно.

Стигнаха до един ручей, който се вливаше в по-големия поток. Волът зацапа през ледената вода, помъкнал празната дрошка. Петър мина пръв и застана на пост с иглената пушка, докато другите трима излязат на брега. Не се движеха по същия път като на тръгване, а на неколкостотин метра встрани. Оставаше им да пресекат още един горист хребет, после дълга поляна, след това още една, преди да стигнат в Ардис Хол, където ги очакваше топлина, храна и относителна безопасност.

Слънцето залезе зад тъмните облаци на югозапад и след няколко минути стана толкова тъмно, че повечето светлина идваше от пръстените. В дрошката имаше два фенера и в раницата си Харман носеше свещи, но нямаше да имат нужда от тях, освен ако облаците не скриеха пръстените и звездите.

— Дали Деймън е отишъл да доведе майка си? — обади се Петър. Продължителното мълчание, изглежда, го смущаваше.

— Дано да ме е изчакал — отвърна Харман. — Или поне да изчака до утре да се съмне. В кратера Париж напоследък не е много спокойно.

— Колкото и да е удивително, от всички вас Деймън като че ли най-много го бива да се грижи за себе си — изсумтя Никой. — Той те изненада, нали, Харман?

— Не съвсем. — И веднага разбра, че не казва истината. Преди по-малко от година, когато се бяха запознали с Деймън, младежът бе хленчещо топчесто мамино синче, чиито единствени хобита бяха да лови пеперуди и да прелъстява млади жени. Харман беше убеден, че преди десет месеца Деймън е отишъл в Ардис Хол да прелъсти братовчедка си Ада. В началото на техните приключения Деймън бе плах и постоянно мърмореше. Ала Харман трябваше да признае, че събитията бяха променили младежа, при това за много по-добро, отколкото бяха променили самия него. Именно умиращият от глад, но решителен Деймън, с близо двайсет килограма по-лек, но безкрайно по-агресивен, беше победил Калибан в двубой в безтегловността на Просперовия орбитален остров. И пак той бе спасил Харман и Хана. След Падането Деймън беше станал много по-мълчалив, по-сериозен и упорит в усвояването на всички умения за бой и оцеляване, на които го учеше Одисей.