Дан Симънс - Олимп

— Само смайващата сложност на човешкото съзнание — отвърна Орфу, завъртя корубата си на сто и осемдесет градуса, запали дюзите си и двамата се понесоха назад към кораба, ракетната площадка, кратера Стикни и безопасността — доколкото я имаше. Докато обръщаха, Манмът проточи късата си шия и погледна Марс. Знаеше, че е илюзия, но планетата му се стори по-близо. Фобос бързо напредваше към отсрещния лимб на планетата и вулканите Олимп и Тарзис вече почти не се виждаха.

— Някога питал ли си се по какво се различава нашата скръб от… да речем… скръбта на Хокънбери? Или на Ахил? — попита Орфу.

— Не — каза Манмът. — Хокънбери като че ли скърби колкото за мъртвата си жена, приятели, студенти и така нататък, толкова за загубата на повечето спомени от предишния си живот. Но кой може да е сигурен при хората? Пък и Хокънбери е само възкресен човек — някой или нещо го е изградило от ДНК, РНК, неговите стари книги и не знам още какви диагностични програми. Що се отнася до Ахил, когато му е тъжно, той отива и убива някого. Или много хора.

— Ще ми се да бях там и да видя неговата Атака срещу боговете през първия месец на войната — рече Орфу. — Както го описваш, клането е било поразително.

— Така си беше — потвърди Манмът. — Блокирах случайния достъп до онези файлове в моята НОП, защото са много мъчителни.

— Това е още един елемент в Пруст, за който разсъждавах. — Кацнаха върху горната страна на земния кораб и огромният моравек заби микрокотките си в дебелата обвивка на стелт материала. — Когато се съмняваме в невралните си спомени, ние можем да разчитаме на неорганичната си памет. Хората разполагат само с неясната маса от химически действаща неврологична памет. Всички те са субективни и емоционални. Как изобщо могат да вярват на паметта си?

— Не знам — призна Манмът. — Ако Хокънбери дойде с нас на Земята, може да добием някаква представа как действа умът му.

— Не че ще сме сами с него и ще имаме много време за приказки — рече Орфу. — Ускорението ще е невероятно и намаляването на скоростта ще стане още по-рязко. Освен това този път ще има бая навалица — поне десетина моравеки от Петте луни и стотина астровекски бойци.

— Този път готови за всичко, а?

— Съмнявам се — избуботи Орфу. — Въпреки че този кораб носи достатъчно оръжие, за да превърне Земята във въглени. Обаче досега нашите приготовления изостават от изненадите.

На Манмът му призля — същото усещане бе изпитал, когато научи, че корабът им за Марс тайно е бил въоръжен.

— Ти изобщо скърбиш ли за Корос Трети и Ри По така, както твоят разказвач Пруст тъгува за своята покойница?

Антената на финия радар на Орфу леко помръдна към по-дребния моравек, сякаш се опитваше да разчете изражението му. Манмът естествено нямаше изражение.

— Не — призна йониецът. — Ние не ги познавахме преди мисията и не пътувахме в един отсек с тях по време на полета. Преди Зевс да… ни пипне. Затова за мен те в общи линии са само гласове по комуникатора, въпреки че понякога влизам в НОП, за да ги видя… само за да почета паметта им, предполагам.

— Да. — Манмът също го правеше.

— Знаеш ли какво казва Пруст за разговора?

Европейският моравек потисна поредната си въздишка.

— Какво?

— Казва… „Когато разговаряме, вече не говорим ние… ние се моделираме по подобие на други хора, а не на личност, която се различава от тях“.

— Значи, когато разговарям с теб, всъщност се моделирам по подобие на един шесттонен мечоопашат рак с очукана коруба, прекалено много крака и без очи, така ли?

— Надявай се — избуботи Орфу от Йо. — Обаче винаги трябва да се стремиш към повече, отколкото е по силите ти.

Пентезилея влетя в Илион на коня си един час след зазоряване. Следваха я дванайсет от най-умелите й сестри-воини, препускаха в колона по две. Въпреки ранния час и студения вятър хиляди троянци бяха по стените и от двете страни на пътя, който минаваше през Скейските порти и водеше до временния Приамов дворец. Всички аплодираха, сякаш царицата на амазонките пристигаше с хилядни подкрепления — тълпите размахваха кърпички, удряха с копия в щитовете си, плачеха, викаха и хвърляха цветя под конските копита.

Пентезилея приемаше всичко това като дължимо.

Деифоб, цар Приамовият син, брат на Хектор и мъртвия Парис и човек, в когото целият свят виждаше следващия мъж на Елена, посрещна амазонската царица и нейните жени-воини точно пред стените на Парисовия дворец, в момента обитаван от Приам. Пременен в лъскави доспехи и червено наметало, със златен гребен на шлема, здравенякът стоеше със скръстени ръце, после вдигна десницата си за поздрав. Зад него стояха, взели за почест, петнайсет от личните стражи на троянския цар.