Дан Симънс - Олимп

— Докара ли Хокънбери? — избуботи огромният йониец.

— Да. В момента премиер интеграторите му обясняват положението.

— Бюрократи — заяви Орфу. — Искаш ли да те разходя до кораба?

— Естествено. — Манмът скочи върху корубата му, хвана се за една скоба с най-здравите си клещи и се вкопчи в нея. Вакуумният моравек отлетя от ракетната площадка, понесе се към кораба и го обиколи. Намираха се почти на километър над дъното на кратера и за пръв път се видя истинската големина на земния кораб, завързан за площадката като балон с хелий. Беше поне четири пъти по-голям от космическия съд, с който преди повече от една стандартна година четиримата моравеки бяха пристигнали на Марс от Юпитер.

— Внушителен е, нали? — попита Орфу. Вече над два месеца работеше по кораба заедно с инженерите от Астероидния пояс и Петте луни.

— Голям е — рече Манмът. И усетил разочарованието на приятеля си, прибави: — И наистина извънредно красив — с изчанчените си изпъкналости, издутостта, извънредната си големина, чернотата и изискания си изглед.

Откъм Орфу се разнесе гърленият му смях — звуци, които винаги напомняха на Манмът за вторични трусове след ледотресение на Европа или вторични вълни на цунами.

— Страхотна алитерация от страна на един загрижен космонавт — заключи йонийският моравек.

Манмът сви рамене, за миг се почувства зле, че приятелят му не може да види жеста, и после разбра, че Орфу го е видял. Новият радар на грамадния моравек беше изключително фин уред и не притежаваше само способност да вижда цветове. Орфу му бе казал, че с него различава едва доловимите промени на човешкото изражение. „Ще му е от полза, ако Хокънбери наистина дойде на тази мисия“ — помисли си Манмът.

— Напоследък много разсъждавах за човешката тъга и я сравнявах с това как ние моравеките понасяме загубата — сякаш прочел мислите и база данните му, каза Орфу.

— О, не, пак четеш оня французин — изпъшка Манмът.

— Пруст — рече приятелят му. — „Оня французин“ се казва Пруст.

— Знам. Но защо го правиш? Знаеш, че когато четеш „Спомени за едно време“…

— „По следите на изгубеното време“ — поправи го Орфу от Йо. — Чета частта, озаглавена „Печал и забрава“. Нали се сещаш, онази част, след като Албернит умира и разказвачът Марсел се опитва да я забрави, но не може.

— Уф, добре де. Виж, това наистина би трябвало да те ободри. Какво ще кажеш да ти дам „Хамлет“ за десерт?

Орфу остави предложението без отговор. Вече бяха достатъчно високо, за да виждат и целия кораб под себе си, и над стените на кратера Стикни. Манмът знаеше, че вакуумният моравек спокойно може да измине много хиляди километри в дълбокия космос, но изпитваше острото усещане, че са неуправляеми и се отдалечават от Фобос и базата Стикни — точно както беше предупредил Хокънбери.

— За да пререже въжетата на връзката с Албертин, бедният разказвач трябва да се върне в паметта и съзнанието си и да се изправи пред всички Албертини, онези от спомените му, както и въображаемите, които е желал и ревнувал, всички онези виртуални Албертини, които е създал във въображението си, тревожейки се, че тя се измъква и се среща с други жени зад гърба му — продължи Орфу. — Да не споменавам за различните Албертини от неговото желание — момичето, което едва познавал, жената, която завладял, но не притежавал и която му омръзнала.

— Звучи адски досадно — отбеляза Манмът, като се опитваше да изрази с гласа си по радиовръзката колко му е писнало от всички тия Прустови истории.

— И това не е дори половината — без да обръща внимание на намека или може би без да го е доловил, отвърна приятелят му. — За да продължи с жалеенето, клетият Марсел, разказвачът главен герой се казва точно като автора, който ти е известен… я чакай, ти си го чел, нали, Манмът? Миналата година на влизане в системата ме увери, че си го чел.

— Хм… прескочих го — призна европейският моравек.

Даже въздишката на Орфу граничеше със субзвуков сигнал.

— Е, та както казвах, клетият Марсел не само трябва да се изправи пред своя легион от Албертини в съзнанието си, преди да може да я забрави, но трябва да се изправи и пред всички Марселовци, които са възприемали тези многобройни Албертини — онези, които са я желали безмерно, безумно ревнивите Марселовци, безразличните Марселовци, Марселовците, чиято преценка е била изопачена от желание…

— Има ли някакъв краен извод? — прекъсна го Манмът. През последния стандартен век и половина неговите интереси бяха насочени към Шекспировите сонети.