Дан Симънс - Олимп

— Така е по-добре — изпъшка Хокънбери; размахваше ръце в опит да се хване за нещо. Седалката от силово поле не спираше движенията му, ала не го и освобождаваше. — Боже Господи — изохка той, когато корабът се завъртя на сто и осемдесет градуса и запали двигателите си. Фобос внезапно се появи почти точно над тях.

Нямаше нито звук. Нито шепот.

— Съжалявам — каза Манмът. — Трябваше да те предупредя. В момента през задния илюминатор се вижда Фобос. Той е по-малката от двете луни на Марс, горе-долу тринайсет километра… макар че, както сам виждаш, формата му в никакъв случай не е сферична.

— Прилича на картоф, одраскан от котка — успя да каже Хокънбери. Луната се приближаваше към тях адски бързо. — Или на великанска маслина.

— На маслина, да — съгласи се моравекът. — Заради кратера в отсамния край. Казва се Стикни — на името на жената на Ейсаф Хол, Анджелин Стикни.

— Кой е тоя… Ейсаф… Хол? — изпелтечи схоластикът. — Някой астронавт… или космонавт?… — Най-после беше открил за какво да се хване. За Манмът. Дребният моравек явно нямаше нищо против да стискат метално-пластмасовите му рамене. Безшумно се задействаха ракетни дюзи или двигатели и задният холоекран запламтя. Хокънбери едва успяваше да не трака със зъби.

— Ейсаф Хол е астроном от военноморската обсерватория на Съединените щати във Вашингтон — с обичайния си мек глас отвърна Манмът. Стършелът отново се преобръщаше. И се въртеше. Фобос и кратерът Стикни последователно изпълваха холографските прозорци.

Хокънбери бе убеден, че ще катастрофират и че след по-малко от минута ще е мъртъв. Опита се да си спомни някоя молитва от детството — проклети да са всички ония години на интелектуален агностицизъм! — но му идваше наум само стихчето „Дядо Господи, прости ми…“

Изглеждаше на място. И той продължи да го повтаря.

— Струва ми се, че Хол е открил двете луни на Марс през хиляда осемстотин седемдесет и седма — обясняваше Манмът. — Няма данни дали госпожа Хол е оценила факта, че на нейно име е кръстен грамаден кратер, или поне аз не знам за това.

Хокънбери изведнъж разбра защо корабът е изгубил контрол и ще се разбият. Никой не го пилотираше. Вътре бяха само двамата и единственият пулт, реален или виртуален, който беше докоснал Манмът, управляваше холографските образи. Замисли се дали да спомене за тоя пропуск на органичния робот, ала тъй като кратерът Стикни вече се приближаваше със скорост, която нямаха шанс да намалят преди сблъсъка, запази мълчание.

— Странна луна — продължаваше Манмът. — Всъщност притеглен астероид — също като Деймос, естествено. Те много се различават един от друг. Фобос орбитира само на около шест хиляди километра над повърхността на Марс — всъщност почти се плъзга по атмосферата — и е обречен да се разбие в планетата след около осемдесет и три милиона години, ако някой не направи нещо по този въпрос.

— Като стана дума за разбиване… — започна Хокънбери.

В тоя момент стършелът рязко намали скоростта, спусна се в осветения с прожектори кратер и кацна до комплекс от трегери, кранове, светещи жълти балони, сини куполи, зелени кули, движещи се машини и стотици моравеки, които щъкаха насам-натам във вакуума. Кацането беше толкова плавно, че Хокънбери едва го усети през металния под и силовото поле на седалката.

— Най-после у дома — възкликна Манмът. — Е, не точно у дома , естествено, но… пази си главата на излизане. Тази врата е малко ниска за човешки глави.

Преди бившият схоластик да успее да отговори или пак да изкрещи, люкът се спусна навън и целият въздух с рев изтече от малкото помещение в космическия вакуум.

В предишния си живот Хокънбери беше класически филолог и преподавател, не особено грамотен в естествените науки, ала навремето бе гледал достатъчно научнофантастични филми, за да знае резултата от експлозивната декомпресия: разширяващи се очи, докато станат големи колкото грейпфрути, тъпанчета, избухващи със струи кръв, тъкани и кожа, кипящи и разкъсващи се от вътрешно налягане в абсолютния вакуум.

Нищо подобно не се случи.

Манмът спря на рампата.

— Няма ли да дойдеш? — Гласът на дребния моравек прозвуча металически.

— Защо не умирам? — попита Хокънбери. Имаше чувството, че изведнъж се е озовал в невидим мехур.

— Седалката ти те пази.

— Каква седалка ? — Той се огледа, но не забеляза даже искрене. — Искаш да кажеш, че завинаги трябва да остава седнал тук, иначе ще умра, така ли?