Дан Симънс - Олимп

Цяла нощ снова от един ахейски и аргивски лагер в друг около залива и покрай брега и слуша страховития разказ на Агамемнон за безлюдни градове и ниви, за изоставени пристанища — за пусти гръцки кораби, закотвени в Маратон, Еритрея, Халкида, Авлида, Хермиона, Тиринт, Хелос и десетки други крайбрежни селища. Слуша как Агамемнон разказва на ужасените ахейци, аргивци, критяни, итакчани, лакедемонци, калиднийци, бупрасийци, дулихийци, пилосчани, фарисчани, спартанци, месенци, тракийци и ехалийци, стотиците гръцки групи от континента, от скалистите острови, от самия Пелопонес, че градовете им са обезлюдени, а домовете им — изоставени, сякаш по волята на боговете — че храната гние на масите, по леглата са пръснати дрехи, баните и басейните са жабясали, оръжията лежат, захвърлени по земята. Вълните на Егейско море, разказа със силния си, звучен глас Агамемнон, подмятали пусти кораби с надути, ала дрипави платна, въпреки че небето било синьо и морето — спокойно през цялото им едномесечно плаване, поясни царят, но корабите били без хора: атински кораби, натоварени със стока или все още с горди редици гребла, ала без гребци, огромни персийски гемии, останали без несръчните си екипажи и калпавите си копиеносци, изящни египетски кораби, каращи пшеница към родните острови.

— По света не са останали мъже, жени и деца освен лукавите троянци и нас — викаше Агамемнон във всеки ахейски лагер. — Докато ние бяхме обърнали гръб на боговете, нещо повече, бяхме обърнали ръце и сърца срещу тях, те отнесоха надеждите на сърцата ни, нашите жени, роднини, бащи и роби.

— Мъртви ли са? — с мъчителни вопли питаха мъжете в лагерите. Ридания разкъсваха зимната нощ около аргивските огньове.

Царят винаги отговаряше с вдигнати длани и ужасяващо едноминутно мълчание.

— Няма следи от борба — казваше накрая. — Няма кръв. Няма разложени трупове, разкъсвани от гладни псета и кръжащи лешояди.

И във всеки лагер храбрите аргивски гребци, стражи, пешаци и вождове, които бяха придружавали Агамемнон до родината, разговаряха със своите другари. До изгрев слънце всички бяха научили страшната вест и ужасът отстъпваше мястото си на безпомощна ярост.

Менелай знаеше, че това е идеално за тяхната цел, за целта на братята Атриди: да насъскат ахейците не само пак срещу троянците и да приключат тая война, но и да отхвърлят диктатурата на бързоногия Ахил. За няколко дни, ако не и часове, Агамемнон отново щеше да стане главнокомандващ.

Призори, след като Агамемнон изпълни дълга си и се отчете пред всички гърци, великите вождове се разотидоха — Диомед се прибра в шатрата си, Големия Аякс Теламонов, който плака като дете, когато чу, че Саламин е пуст като всички други гръцки земи, Одисей, Идоменей и Малкия Аякс, който мъчително рида с всичките си локрийци, когато Агамемнон им разказваше какво е видял, даже старият Нестор — призори всички отидоха да поспят поне час-два.

— Е, разправяй за Войната с боговете — каза Агамемнон на Менелай, когато двамата седнаха в средата на своя лакедемонски лагер, заобиколени от верните си вождове, стражи и копиеносци. Другите се бяха отдръпнали на разстояние, за да оставят господарите да разговарят насаме.

Рижият Менелай разказа на по-големия си брат за ежедневните позорни сражения между моравекското магьосничество и божественото оръжие и за отделните единоборства, за смъртта на Парис и стотина по-нископоставени троянци и ахейци, за погребалната клада. Димът от трупния огън беше престанал да се издига и пламъците над стените на Троя бяха изчезнали само преди час.

— Прав му път — рече цар Агамемнон и впи белите си зъби в мръвката от прасенцето сукалче, което бяха изпекли за закуска. — Съжалявам само, че Аполон е убил Парис… щеше ми се аз да свърша тая работа.

Менелай се засмя, също хапна една мръвка, проми я с вино и описа на скъпия си брат как първата жена на Парис, Енона, се появила изневиделица и се хвърлила в пламъците.

Агамемнон се подсмихна.

— Ех, защо оная твоя кучка Елена не се беше хвърлила в огъня, братко!

Менелай кимна, но името на Елена накара сърцето му да се свие. Той разказа за бълнуването на Енона, че Филоктет, а не Аполон бил причината за Парисовата смърт, и за гнева, обхванал троянските редици, което наложило ахейската групичка набързо да напусне града.

Агамемнон се плесна по бедрото.

— Чудесно! Това е последната капка. След две денонощия ще използвам недоволството и ще вдигна ахейците. До края на седмицата пак ще воюваме с троянците, братко, заклевам се в камъните и пръстта на бащината ни могила.